Прекалено много.
А точно сега — точно сега във всички тях се криеше писмото, което бях изпратила вчера.
Прощалното писмо.
В името на здравия ми разум, на безопасността ми…
— Съществуват различни видове тъмнина — обясни Рис. Аз не отворих очи. — Има плашеща тъмнина, утешителна тъмнина, облекчителна тъмнина. — Представих си всяка от тях. — Има любовна тъмнина и убийствена тъмнина. Тя се преобразява според желанията на повелителя й, според нуждите му. И никога не е само лоша или само добра.
Виждах единствено тъмнината на онази подземна килия; тъмнината в леговището на Резбаря.
Касиан изруга, но Азриел го предизвика тихо и остриетата им се сблъскаха отново.
— Отвори очи.
Подчиних се.
И се озовах в непрогледна тъмнина. Не моята, а тази на Рис. Имах чувството, че бойната площадка никога не е съществувала, че светът още не се е родил.
Тиха.
Нежна.
Спокойна.
Заблещукаха светлинки — ситни звезди, разцъфващи ириси, сини и лилави, и бели. Протегнах ръка към един от тях и по пръстите ми затанцува звездно сияние. Далеч, в друг свят може би, Азриел и Касиан се сражаваха в мрака — несъмнено полезна тренировка.
Развъртях звездата между пръстите си като монета в дланта на магьосник. Тук, в успокоителния звезден мрак, живителен дъх изпълваше дробовете ми.
Не си спомнях кога за последно бях дишала толкова свободно.
В следващия миг тъмнината се нацепи и изчезна по-бързо от пушек, разнесен от вятъра. Отново замигах срещу ослепителното слънце, протегнала ръка напред. Рисанд още стоеше пред мен.
Все още гол до кръста.
— Ще поработим върху това по-късно — обяви той. Подуши въздуха. — А сега отиди да се изкъпеш.
Отвърнах му с особено циничен жест и помолих Касиан да ме пренесе до градската къща.
31.
— Не танцувай толкова на пръсти — посъветва ме Касиан четири дни по-късно, докато прекарвахме необичайно топлия зимен ден на бойната площадка. — Стъпи здраво на земята, вдигни кинжалите. Гледай ме в очите. Ако бяхме на бойното поле, вече щеше да си мъртва заради тази стъпка.
Амрен изсумтя. Излежаваше се на един шезлонг и чоплеше ноктите си.
— Сигурна съм, че те е чула и първите десет пъти, Касиан.
— Ако продължаваш да ни прекъсваш, Амрен, ще се довлека на площадката, за да проверя колко си се упражнявала ти в последно време.
Амрен просто се зае отново да чисти ноктите си — с тънка костица, осъзнавах чак сега.
— Само да си ме докоснал, Касиан, и ще те лиша от любимата част на тялото ти. Колкото и да е малка.
Той се изкикоти тихо. Както стоях между двама им на тренировъчната площадка върху Дома на Ветровете с по един кинжал във всяка ръка и плувнало в пот тяло, се питах дали не е най-разумно да се измъкна някак. Да се ответря може би — макар че не бях успявала да го направя от онази сутрин в земите на простосмъртните, независимо от тайните опити в стаята ми.
Бях прекарала четири дни така — първо тренировки с Касиан, после упражнения с Рис, за да се науча да призовавам огън и тъмнина. Съвсем неизненадващо напредвах повече с първото.
Още не бяхме получили отговор от Двора на Лятото. Нито пък от Двора на Пролетта след писмото ми до Тамлин. Не можех да преценя дали това е хубаво, или лошо. Азриел не спираше да се пробва да проникне в дворовете на човешките кралици и мрежата му от шпиони продължаваше да издирва удобна пролука. Фактът, че още не беше постигнал успех, го правеше по-мълчалив от обичайното — по-студен.
Сребърните очи на Амрен се вдигнаха от ноктите й.
— Чудесно. Можеш да си поиграеш с нея.
— С кого? — поинтересува се Мор, излизайки от сенките на стълбището.
Ноздрите на Касиан се разшириха.
— Къде изчезна онази нощ? — попита я той, без дори да я поздрави. — Не те видях да напускаш клуба на Рита. — Любимото им място за гуляене и запои.
Преди две нощи ме бяха завлекли там и през повечето време бях седяла в сепарето им с чаша вино в ръка. Поне Азриел ми правеше компания. Пристигнал бе в типичното си напоследък мрачно настроение, но някак склони да разисква с мен сценката на бара. Жени и мъже наблюдаваха Рис от всички части на залата, а двамата със сенкопоеца се обзалагахме коя дама ще събере кураж да покани Великия господар у дома си.
Естествено, Аз печелеше всеки път. Но поне малката ни игра най-сетне го накара да се усмихне — за радост на Мор, която дойде до масата ни с пиянска стъпка, за да глътне още едно питие, преди отново да се върне на дансинга.