— Проклятие! — възмути се Касиан и отново вдигна ръце във въздуха. — Ама ти сериозно ли, Рис? Сякаш не е достатъчно, че ще откраднем от тях, ами искаш и да ги плячкосаме напълно…
— Рисанд има право — намеси се Амрен. — Великият им господар е млад и неопитен. Едва ли му е останало много време да направи опис на наследството си, откакто е поел властта. Сигурно няма да разбере, ако нещо изчезне. Добре, Рисанд. С вас съм.
О, да, същински дракон, вардещ съкровищата си. Мор ми хвърли дискретен поглед със същото послание и аз сподавих смеха си.
Касиан понечи да възрази отново, но Рис заяви спокойно:
— Искам теб, а не Амрен в човешките земи. И бездруго ти е забранено да пристъпваш в Двора на Лятото и макар че присъствието ти би ги разсеяло, докато Фейра върши работата си, можеш да ни навлечеш допълнителни затруднения.
Изтръпнах. Работата ми — тоест да намеря Книгата на Диханията и да я открадна. Фейра, унищожителка на проклятия… и крадла.
— По-кротко, Касиан — обади се Амрен с премрежен поглед, мислите и несъмнено бяха в съкровищата, които можеше да задигне от Двора на Лятото. — Ще се справим и без твоето перчене. Великият им господар е задължен на Рис, задето е спасил живота му В недрата на Планината и заради това, че пази тайните му.
Крилете на Касиан потрепнаха, но в този момент се намеси и Мор.
— Пък и Великият господар вероятно иска да научи каква е позицията ни относно наближаващия конфликт.
Касиан се поотпусна и посочи с брадичка към мен.
— Не ми харесва да водите Фейра обаче. Едно е да живее тук, дори и това вече да е всеобщо достояние. Друго е да я водите в чужд двор и да я представяте като член на нашия.
Точно такова послание щях да изпратя на Тамлин. Ако писмото ми не му беше достатъчно.
Рис обаче беше приключил темата. Кимна на Амрен и се запъти към свода. Касиан направи стъпка, но Мор вдигна ръка да го спре.
— Остави — нареди му тя.
Той я изгледа гневно, но и се подчини.
Възползвах се от момента да тръгна след Рис и топлата тъмнина в Дома на Ветровете ме заслепи. Елфическите ми очи се приспособиха бързо, но първите няколко стъпки по тесния коридор направих изцяло по памет.
— Случайно да си ми намислил нов капан за утре? — попитах го, заставайки зад гърба му.
Той надникна през рамо и спря на стълбищната площадка.
— А аз приех кореспонденцията ни от онази нощ като знак, че си ми простила.
Закачливата му усмивка и споменът за гърдите, които бях загатнала, че може да оближа, и към които избягвах да поглеждам през последните четири дни, ме накараха да застана на почтително разстояние от него.
— Човек би си помислил, че един Велик господар има по-важни дела от това да си разменя бележчици посред нощ.
— Наистина имам по-важни дела — отвърна той. — Но понякога просто не мога да устоя на изкушението. Също както ти не можеш да откъснеш очи от мен, когато излизаме. Колко собственическо поведение!
Устата ми пресъхна леко. Флиртовете и препирните с него бяха толкова… лесни. Забавни.
Може би наистина заслужавах лесни и забавни занимания.
Затова скъсих разстоянието помежду ни, промъкнах се покрай него с едно плавно движение и казах:
— А ти не можеш да се откъснеш от мен още от Каланмаи.
Нещо непроницаемо потрепна в погледа му и той перна носа ми с пръст — достатъчно силно, че да изсъскам от болка и да плесна ръката му.
— Нямам търпение да видя какво ще постигне острият ти език в Двора на Лятото — отбеляза той, вперил очи в устата ми, и се изпари като сянка.
32.
В крайна сметка само двете с Амрен тръгнахме с Рис, тъй като Касиан не успя да склони Великия си господар. Азриел се занимаваше с шпионската си мрежа и разучаваше човешките земи, а Мор оставаше да брани Веларис. Рис щеше да ни ответри директно в Адриата, крепостния град на Двора на Лятото, където щяхме да гостуваме, докато не намерех и откраднех първата половина от Книгата на Диханията.
В качеството ми на най-новия домашен любимец на Рис, щяха да ме водят на разходки из града, както и на обиколки из личната резиденция на Великия господар. Ако имахме късмет, никой нямаше да осъзнае, че джобното кученце на Рис всъщност беше ловджийски пес.
Прикритието наистина си го биваше.
На следващия ден Рис и Амрен ме чакаха във фоайето на градската къща. Утринното слънце струеше през прозорците и се разливаше по пищния килим. Амрен отново беше облечена в различни нюанси на сивото — талията на свободните й панталони стигаше почти до пъпа й, а широката й къса блуза разкриваше тънка ивица плът от корема й. Изглеждаше пленителна като спокойно море под облачни небеса.