Рис носеше черен костюм, украсен със сребристи шевове. Крилата му ги нямаше. Сдържаният, културен мъж, с когото се бях запознала някога. Любимата му маска.
Аз си бях избрала красива люлякова рокля, чиито леки поли се развяваха като от призрачен вятър под сребърния колан с перли на кръста ми. От долния й подгъв към бедрата ми се изкачваше бродерия от сребристи цветя, няколко от които се преплитаха по раменете ми. Идеалната рокля за жегите в Двора на Лятото.
Ефирният й плат шумолеше край краката ми, докато слизах по стълбището към фоайето. Рис плъзна бавен, неразгадаем поглед от сребристите ми пантофи до наполовина вдигнатата ми коса. Нуала беше накъдрила леко разпуснатите й кичури, подчертавайки златистото в нея.
— Добре. Да вървим — бе единственото, което той каза.
Устата ми увисна, но Амрен обясни всичко с широка котешка усмивка.
— Тази сутрин е кисел.
— Защо? — попитах, гледайки как Амрен хваща ръката на Рис и фините й пръсти изчезват между неговите.
Той протегна свободната си ръка към мен.
— Защото — отговори Рис вместо нея — будувах до късно с Касиан и Азриел и ми видяха сметката на карти.
— Май някой не умее да губи?
Хванах ръката му. Мазолите му се тръкнаха в моите — единственият белег, издаващ опитния воин под елегантните дрехи.
— Така е, когато братята ми се обединят срещу мен — измърмори той.
И без всякакво предупреждение призова среднощен вятър, който ни отвя от местата ни, а в следващия момент…
В следващия момент примижавах срещу ярките слънчеви отблясъци по повърхността на тюркоазено море, докато тялото ми се мъчеше да се адаптира към сухия, задушаващ зной, който дори хладният морски бриз не разведряваше.
Примигнах няколко пъти — и друга реакция не си позволих, изтръгвайки ръката си от тази на Рис.
Стояхме на кей в основата на дворец от бежови камъни, кацнал върху скалист остров в сърцето на залив с формата на полумесец. Градът се простираше около и под нас, разстилайки се към блещукащото море — всички сгради в него бяха построени от лъскав бял материал, който приличаше на корал или седеф. Чайки прелитаха над множеството кули и шпилове, а над тях не се виждаше нито един облак; бризът не носеше нищо друго, освен солен въздух и глъчката на града отдолу.
Всевъзможни мостове свързваха оживения остров със сушата, която го окръжаваше от три страни; единият от тях тъкмо се вдигаше, за да пропусне висок многомачтов кораб. Бяхме заобиколени от безчет плавателни съдове — търговски, риболовни и такива, които превозваха хората от островния град до сушата, чиито полегати брегове гъмжаха от още сгради и още хора.
Още хора като няколкото, застанали пред двойната врата от морско стъкло, водеща към двореца. Малкият балкон, на който се намирахме, не ни предлагаше никакъв вариант за бягство — освен ответряне… или измъкване през вратите пред нас. Или пък скок към червените покриви на около триста метра под краката ни.
— Добре дошли в Адриата — приветства ни високият мъж в центъра на групата.
Познах го веднага, помнех го.
В паметта ми вече беше изскочил образът на Великия господар на Лятото с тъмнокафявата му кожа, бяла коса и пленителни тюркоазени очи. Спомнях си и че беше принуден да гледа как Рисанд нахлува в съзнанието на един от придворните му и смачква живота му. Рисанд бе излъгал Амаранта за видяното там, спасявайки господаря от съдба, по-лоша от смъртта.
Не, сега си спомнях Великия господар на Двора на Лятото по необясним начин, сякаш една част от мен знаеше, че произхожда от него, от това място. Сякаш нещо в мен нашепваше: „Помня те, помня те, помня те. С теб сме едно“.
— Радвам се да те видя отново, Таркуин — провлачи лежерно Рис.
Петимата придружители на Великия господар си размениха озлобени погледи. И тяхната кожа бе тъмна, а косите им бяха в различни нюанси на бялото и сребристото, като че ли бяха прекарали целия си живот под яркото слънце. Очите им обаче имаха какви ли не цветове. И сега прескачаха между двете ни с Амрен.
Рис пъхна ръка в единия си джоб, а с другата махна към Амрен.
— Вярвам, че познаваш Амрен. Макар и да не си я виждал след… повишението си. — От думите му лъхаше хлад, пресметлива вежливост, подкована със стомана.
Таркуин кимна отривисто на Амрен.
— Добре дошла отново в града ни, милейди.
Амрен нито му кимна за поздрав, нито се поклони, нито пък направи реверанс. Просто плъзна поглед по високото, мускулесто тяло на Таркуин, по тоалета му в морскозелено, синьо и златисто и рече: