— Поне си доста по-привлекателен от братовчед си. Той имаше окаян вид. — Една от жените зад Таркуин я изгледа свирепо. Червените устни на Амрен се разтегнаха в широка усмивка. — Приеми съболезнованията ми, разбира се. — Добави тя с толкова искреност, колкото можеше да се очаква от змия.
Жестоки, безмилостни — такива бяха Амрен и Рис… такава щях да бъда и аз в очите на тези хора.
Рис посочи към мен.
— Не мисля, че на вас двамата ви се отдаде шанс да се запознаете В недрата на Планината. Таркуин, Фейра. Фейра, Таркуин.
Не спомена титлата му — или за да го ядоса, или защото не виждаше смисъл.
Поразителните кристалносини очи на Таркуин се впериха в мен.
„Помня те, помня те, помня те.“
Великият господар не се усмихна.
Моето лице остана неутрално, дори леко отегчено.
Погледът му слезе към гърдите ми, към голата кожа, разкрита от дълбокото деколте на роклята ми, сякаш виждаше къде бе попаднала искрата на живота, собствената му сила.
Рис проследи погледа му.
— Гърдите и наистина са впечатляващи, не смяташ ли? Сочни като зрели ябълки.
Преборих се с ядната гримаса, която напираше да изскочи на лицето ми, и вместо
това го изгледах със същата онази надменност, която той самият бе проявил към мен и към останалите.
— А аз си въобразявах, че си очарован от устните ми.
Приятна изненада озари очите на Рис за част от секундата.
После и двамата върнахме вниманието си към каменните изражения на домакините ни.
Таркуин като че ли претегли въздуха между трима ни, сетне заяви с предпазлив тон:
— Носите ни вест, доколкото разбрах.
— Носим ви много вести — отвърна Рис и посочи с брадичка към стъклените врати зад тях. — Но какво ще кажете първо да се настаним удобно?
Жената зад Таркуин пристъпи по-близо.
— Приготвили сме напитки.
Великият господар сякаш се присети чак сега за нея и сложи ръка на финото и рамо.
— Кресеида, принцеса на Адриата.
Владетелка на столицата му… или негова съпруга? По ръцете им нямаше пръстени, а и не я бях виждала В недрата на Планината. Соленият бриз развяваше дългата и сребриста коса около красивото и лице, но искрата в кафявите и очи несъмнено беше лисича хитрост.
— За мен е удоволствие — пророни с дрезгав глас тя. — И чест.
Закуската натежа като олово в стомаха ми, но не и позволих да види как ми въздейства сервилният и тон, а останах вярна на ролята си и свих небрежно рамене, както би сторил Рис.
— Честта е моя, принцесо.
Представиха ни набързо и останалите: трима съветници, отговарящи за града, двора и търговията, и широкоплещест хубавец на име Вариан, по-малкия брат на Кресеида, капитан на дворцовата гвардия и принц на Адриата. Вниманието му беше изцяло приковано върху Амрен, сякаш усещаше кой от нас представлява най-голяма заплаха. И вероятно с радост щеше да я убие, ако му се отдадеше възможност.
За краткото време, в което я познавах, не бях виждала Амрен толкова щастлива.
Въведоха ни в дворец с пътеки и стени, осеяни с мидени черупки, с безброй прозорци с изглед към залива и сушата или откритото море. Полилеи от морско стъкло се поклащаха на топлия полъх над бълбукащи поточета и фонтани със сладка вода. Върховни елфи — слуги и придворни — търчаха насам-натам, повечето тъмнокожи, облечени в свободни, ефирни одежди и твърде заети със собствените си задачи, за да ни обърнат внимание. Не срещнахме нито един нисш елф — нито един.
Следвах Рисанд, който вървеше до Таркуин, обуздал могъщата си сила, а останалите се нижеха зад гърбовете ни. Амрен не се отдалечаваше от нас и ми стана чудно дали не й бе възложена охраната ми. Таркуин и Рис разговаряха отегчено за наближаващия Нинсар — за сортовете цветя, с които всеки от дворовете щеше да отбележи краткия празник.
След него идваше и Каланмаи.
Стомахът ми се сви. Ако Тамлин възнамеряваше да спази традицията, ако вече не бях с него… Не си позволих да се увлека в размисли по въпроса. Не би било справедливо. Спрямо мен… спрямо него.
— Във владенията ми има четири главни града — обясни ми Таркуин, надничайки през мускулестото си рамо. — Прекарваме последния месец на зимата и началото на пролетта в Адриата. Тук е най-красиво в този период от годината.
Да, предполагах, че в земя, където цареше вечно лято, човек можеше да се наслаждава на живота си всячески. В провинцията, край морето, под нощното небе на града… Кимнах.