— Няма такова нещо — прекъсна го Рис. — Дори не ми е минавало през ума.
Явно по лицето ми бе пробягало недоумение, защото Кресеида ми обясни:
— Великите господари са воювали за много по-дребни неща. Сблъсъкът заради толкова необикновена жена не би учудил никого.
И навярно именно заради това ни бяха поканили. За да опипат почвата.
Ако… ако Тамлин обявеше война, за да си ме върне… Не, невъзможно.
В писмото си го призовавах да стои настрана. А и не беше толкова глупав, че да се впусне във война, която не можеше да спечели. Все пак щеше да се сражава не срещу други Върховни елфи, а срещу илириански воини, предвождани от Касиан и Азриел. Щеше да настане същинска касапница.
Ето защо отвърнах с равен, отегчен тон:
— Не се вълнувайте напразно, принцесо. Великият господар на Пролетта няма намерение да воюва с Двора на Нощта.
— Да разбирам ли, че поддържате връзка с Тамлин? — усмихна ми се захаросано тя.
Следващите ми думи бяха тихи, спокойни. Вече бях решила, че нямам нищо против
да открадна от тях. Абсолютно нищо.
— Някои неща са всеобщо достояние, а други са лични. Всички знаят за връзката ми с Тамлин. Настоящото й състояние обаче не е ваша работа. Нито на когото и да било. Но — да, познавам Тамлин добре и мога да гарантирам, че няма да има междудворна война. Поне не и заради мен или моите решения.
— Голямо облекчение — коментира Кресеида и отпи глътка бяло вино, преди да разчупи голяма щипка от омар, разкривайки розово-оранжевата й вътрешност. — Радвам се, че не сме подслонили открадната булка… и не се налага да я връщаме на господаря й, както повелява законът. Нужно е да държим неприятностите настрана от дома ни, както подобава на всеки разумен човек.
Амрен я наблюдаваше съвършено неподвижно.
— Напуснах по своя собствена воля — обясних аз. — И никой не ми е господар.
Кресеида сви рамене.
— Може и да разсъждавате така, милейди, но законът си е закон. И вие сте… бяхте негова бъдеща съпруга. Това, че сте се заклели във вярност на друг Велик господар, не променя нещата. Радвам се да чуя, че Тамлин уважава решението ви. В противен случай е необходимо само едно писмо от него до Таркуин и ще трябва да ви изпратим обратно. Или да се изложим на опасност от война.
Рисанд въздъхна.
— Винаги е приятно да се общува с теб, Кресеида.
— Внимавайте, Велики господарю — предупреди го Вариан. — Сестра ми казва истината.
Таркуин опря ръка в светлата маса.
— Рисанд е наш гост. Придворните му — също. Ще се отнасяме с тях като с гости. Ще се отнасяме с тях, Кресеида, като с хора, спасили кожите ни, когато е можело да ни убият с една-едничка дума.
Таркуин огледа двама ни с Рисанд, който от своя страна продължаваше да излъчва пълна невъзмутимост. Великият господар на Лятото поклати глава и му заяви:
— С теб ще си поговорим по-късно. Тази вечер обаче организирам прием във ваша чест на борда на баржата ми в залива. След това ще имате възможност да се разходите из града ни. И простете на принцесата: просто брани жителите му. Издигането му от руините беше дълго и тежко. Не желаем да се повтаря.
Очите на Кресеида притъмняха, изпълниха се с мрачни сенки.
— Кресеида направи много жертви в името на народа си — обърна се към мен господарят. — Не приемайте бдителността и лично.
— Всички направихме жертви — обади се Рис. Леденото отегчение беше отстъпило място на откровена язвителност. — И в момента седиш около тази маса със семейството си заради жертвата на Фейра. Така че — прощавай, Таркуин, но ако принцесата ти пише на Тамлин, ако някой от хората ти опита да му я върне, рискуват да загубят живота си.
Дори морският бриз се притаи.
— Не ме заплашвай в собствения ми дом, Рисанд — отвърна Таркуин. — Благодарността ми си има граници.
— Не те заплашвам — увери го Рис, докато невидими ръце чупеха щипките от омар в чинията му. — Обещавам ти.
Всички обърнаха взор към мен в очакване на реакцията ми.
Затова вдигнах винената си чаша, погледнах всеки от тях в очите, задържайки вниманието си върху Таркуин, и казах:
— Ето защо на безсмъртните никога не им доскучава.