Запратих всички капки до една в лицето на Великия господар.
Прекалено неочаквано, за да се защити. Малка част от тях опръскаха и мен, отскачайки от кожата му.
И двамата подгизнахме. Рис ме изгледа учудено, после се усмихна.
— Браво — похвали ме и най-сетне се отдръпна от скрина. Не избърса водата от лицето си. — Продължавай да се упражняваш.
— Би ли обявил война заради мен? — попитах го аз.
Той знаеше за кого и за какво говоря. Огнената гримаса по лицето му отстъпи място на смъртоносно спокойствие.
— Не знам.
— Аз… готова съм да се върна, Рисанд. Ако нещата опрат дотам. Предпочитам да се върна, вместо да те въвлека във война.
Той пъхна мокра ръка в джоба си.
— Ще пожелаеш ли да се върнеш? Ако започне война заради теб, ще го обикнеш ли отново? Би ли успял да си те върне с такъв жест?
Преглътнах сухо.
— Омръзна ми от смърт. Не искам да виждам повече убийства… най-вече в мое име.
— Това не отговаря на въпроса ми.
— Не. Няма да поискам да се върна при него. Въпреки че съм готова да го сторя. Ала не може да ме спечели с болка и кланета.
Рис задържа неразгадаемия си поглед върху мен, после тръгна към вратата. Щом пръстите му докоснаха дръжката с форма на морски таралеж, той спря и без да се обръща, пророни:
— Заключил те е, защото е знаел… негодникът е знаел колко си безценна. Че струваш повече от злато, съкровища и земи. Знаел е и е искал да те задържи за себе си.
Думите му ме връхлетяха като камъни, макар и да облекчиха една разранена част от душата ми.
— Той ме обичаше… обича ме, Рисанд.
— Въпросът не е дали те е обичал, а колко. Твърде много. Понякога любовта е отровна.
Сетне напусна спалнята ми.
Заливът беше толкова спокоен, навярно укротен от магията на своя лорд и господар, че баржата едва се поклащаше, докато вечеряхме и пиехме вино.
Гигантският кораб, изработен от тъмно дърво и злато, беше достатъчно голям да побере стотината Върховни елфи, които видимо се стараеха да не надничат твърде често към трима ни с Рис и Амрен.
Главната палуба беше обзаведена с ниски масички и дивани за хранене и отмора. Нашата дълга маса се намираше под навеса от седефени плочки на горното ниво. Таркуин беше като олицетворение на лятото в тюркоазенозлатистия си тоалет. По копчетата и пръстите му блестяха смарагди. Върху косата му с цвят на морска пяна седеше корона от бяло злато и сапфири, изваяна с формите на разбушувани вълни — толкова изящна, че погледът ми често се връщаше към нея.
Когато Таркуин, седнал от лявата ми страна, ме долови да я гледам, каза:
— Като се има предвид с колко вещи бижутери се слави градът ни, е можело поне да я изработят малко по-удобна. Направо се врязва в скалпа ми.
Любезен опит за разговор, при положение че аз самата бях мълчала цял час, съзерцавайки островния град, морето, сушата, хвърляйки към тях мрежата на съзнанието си, на сляпата си сила, за да проверя дали няма да уловя нещо. Дали Книгата не спеше някъде наоколо.
Нищо не отвърна на безмълвния ми призив. Затова реших, че е крайно време да си поприказвам с Таркуин.
— Как успя да я опазиш от нея?
Не смеех да произнеса името на Амаранта тук, сред толкова щастливи, празнуващи хора. Беше все едно да призова буреносен облак над главите им.
Рис, който стоеше от лявата му страна, потънал в разговор с Кресеида, дори не ме погледна. Всъщност цяла вечер почти не ми беше продумал, даже не беше коментирал тоалета ми.
Странно, като се има предвид, че дори аз харесвах вида, който сама си бях избрала: косата ми беше разпусната и прибрана от лицето ми с усукана диадема от розово злато, а шифонената ми рокля в цвят пепел от рози — тясна в гърдите и талията — беше с почти същата кройка като на лилавата от тази сутрин. Женствена, нежна, красива. Не се бях чувствала така от много дълго време. Не бях имала желание.
Тук обаче този мой облик не заплашваше да ме заточи в живот на приеми и официални вечери. Тук можех да съм прелестна по залез, а на сутринта да нахлузя илирианските си бойни одежди.
— Успяхме да изнесем по-голямата част от съкровищата, когато земите ни падаха под нейна власт — обясни Таркуин. — Нострус, предшественикът ми, беше мой братовчед. Аз самият се подвизавах като принц в друг град. Една нощ получих заповед да укрия ценностите възможно най-бързо.
Амаранта беше убила Нострус заради неподчинението му, както и цялото му семейство в пристъп на ярост. Таркуин явно беше един от малкото оцелели, щом бе наследил силата.