— Не знаех, че Дворът на Лятото се кланя толкова много на скъпоценностите — отбелязах аз.
Таркуин се засмя.
— Предишните му Велики господари се кланяха на скъпоценностите. Сега го правим главно заради традицията.
— Значи, и ти самият се кланяш на златото и бижутата? — попитах внимателно, някак небрежно.
— Да, както и на други неща.
Отпих глътка вино и се замислих как да задам следващия си въпрос, без да събудя подозрение. Ала май директният подход беше най-разумен.
— Допускате ли чужди хора до колекцията? Баща ми беше търговец и прекарах по-голямата част от детството си в кабинета му. Ще ми е интересно да сравня богатствата на простосмъртните с тези, изработени от елфически ръце.
Рис продължи да говори с Кресеида и не усетих нито капка одобрение или почуда през връзката ни.
Таркуин килна глава и скъпоценните камъни в короната му проблеснаха на светлината.
— Разбира се. Как ти звучи утре след обяда?
Не беше глупав и може би усещаше, че имам задни помисли, но… предложението му беше откровено. Поусмихнах се и кимнах. Надникнах към многолюдната тълпа на долната палуба и озарената от фенерите вода, макар и да чувствах погледа му върху себе си.
— Какъв беше животът ти в света на простосмъртните? — попита той.
Побутнах с вилицата си ягодовата салата пред мен.
— Видях само малка част от него. Наричаха баща ми Принца на търговците… но тогава още бях дете и отказваше да ме взима на пътешествията си по други части на света. Когато бях на единайсет, натовари всичките ни богатства на три кораба до Бхарат, но те така и не стигнаха до брега. През следващите осем години мизерствахме в едно затънтено село край стената. Затова не мога да говоря от името на цялото човечество, когато казвам, че животът там беше… тежък. Жесток. При вас не намирам такова разделение на бедни и богати. Там обаче парите определят всичко. Или си стиснат богаташ, или гладуваш и всеки ден се бориш за оцеляването си. Баща ми… Когато заминах за Притиан, баща ми си възвърна състоянието. — Сърцето ми се сви и тупна в стомаха ми. — И същите онези хора, които ни гледаха безучастно как се борим за хляба си, отново ни станаха приятели. Предпочитам да се сблъскам с всички същества в Притиан, отколкото с чудовищата отвъд стената. Когато я няма магията, истинската сила, парите се превръщат в единственото важно нещо.
Таркуин ме слушаше със стиснати устни и замислен поглед.
— Би ли ги пощадила, ако наистина избухне война?
Сериозен, опасен въпрос. Но нямаше да му разкрия каква работа имахме отвъд стената, не и докато Рис не сметнеше за нужно.
— Сестрите ми живеят в имението на баща ни. За тях съм готова да се боря. Но за онези подлизурковци и контета… С радост бих гледала падението на подредения им свят.
Като този на омразното семейство на годеника на Илейн.
— Някои притианци разсъждават по същия начин за дворовете — отбеляза съвсем тихо Таркуин.
— Искат да се отърват от Великите господари?
— Може би. Но най-вече да ликвидират наследените привилегии на Върховните елфи над нисшите. Дори наименованията говорят за неравенството в обществото ни. Бих казал, че сме по-близо до човеците, отколкото предполагаш. Не ни делят толкова големи граници… В някои дворове най-нисшите от слугите на Върховните елфи имат по-големи права от най-заможните нисши елфи.
Внезапно осъзнах, че не сме единствените хора на баржата, нито на масата, а сме обградени от Върховни елфи с животински слух.
— Съгласен ли си с тях? За това, че трябва да настъпи промяна?
— Аз съм млад Велик господар — отвърна той. — Едва на осемдесет. — Значи, бил е на трийсет, когато Амаранта е превзела земите им. — Навярно някои биха ме нарекли неопитен и глупав, но съм видял толкова жестокости с очите си и познавам много добродушни нисши елфи, изстрадали само защото не са се родили в знатни семейства. Дори в собствените ми владения традицията ме притиска да налагам законите на предшествениците си: нисшите елфи трябва да са невидими и неми по време на работа. Ще ми се някой ден да живеем в такъв Притиан, в който и те имат глас, както в дома ми, така и в света отвъд него.
Претърсих лицето му за измама или манипулаторство, но не намерих нито едното от двете.
Трябваше да открадна от него. Но какво щеше да стане, ако вместо това го попитах? Би ли ми дал Книгата, или традициите на предците му бяха вкоренени твърде надълбоко в него?
— Кажи ми какво се крие зад този поглед? — настоя Таркуин, опирайки изваяните си ръце върху златистата покривка.