Реших да действам смело.
— Мисля си, че би било много лесно да те обикна. И още по-лесно да те нарека свой приятел.
Той се усмихна — широко и без всякакви задръжки.
— Не бих възразил и в двата случая.
Лесно — наистина беше много лесно да се влюбиш в мил, грижовен мъж.
Надникнах към Кресеида, която почти беше седнала в скута на Рисанд. Той и се хилеше като котарак и рисуваше кръгове с пръст по ръката й, а тя сияеше от радост, прехапала долната си устна. Погледнах Таркуин и вдигнах въпросително вежди.
Той направи гримаса и поклати глава.
Надявах се да отидат в нейната стая.
Защото, ако трябваше да ги слушам през една стена… не довърших мисълта си.
— От доста години не съм я виждал такава — замисли се Таркуин.
Бузите ми пламнаха от срам. Но защо се срамувах? Задето исках да я удуша? Рисанд често ме задяваше, но никога… никога не се опитваше да ме съблазни с толкова изпитателни, втренчени погледи, с половинчатите усмивки, преливащи от илирианска арогантност.
Явно тази привилегия ми се полагаше еднократно, а аз си бях поиграла с нея и я бях отхвърлила. Но Рисанд, след всичките му саможертви и подвизи… го заслужаваше не по-малко от Кресеида.
Макар че за момент… ми се прииска аз да бях на нейно място.
Да се почувствам така отново.
Не толкова самотна.
Усещах се самотна от много дълго време.
Рис се приведе към Кресеида, за да може тя да му прошепне нещо, и устните и докоснаха ухото му, докато ръката и се преплиташе с неговата.
Гледката ме изпълни не с тъга, нито с отчаяние или ужас, а… с нещастие. Толкова мрачно, пронизително нещастие, че станах на крака.
Рис вдигна поглед към мен, най-сетне спомнил си за съществуването ми, но по лицето му нямаше нищо — никакъв знак по връзката ни, че изпитваше същото като мен. Не ме интересуваше, че щитът ми е свален, че мислите ми са на показ и може да ги прочете като отворена книга. Ала и него не го интересуваше. Просто продължи да се смее на онова, което му шепнеше Кресеида, приближавайки се още повече до нея.
Таркуин също се бе изправил и наблюдаваше двама ни с Рис.
Бях нещастна — не просто съкрушена. Нещастна.
Чувство. Изпитвах истинско чувство вместо безкрайна празнота и подкладен от чист ужас инстинкт за самосъхранение.
— Имам нужда от глътка свеж въздух — заявих, макар и да се намирахме на открито.
Златистите светлини, отрупаната с хора маса… Исках да намеря някое кътче на
баржата, където можех да остана сама поне за малко, независимо че имах мисия.
— Желаеш ли компания?
Погледнах към Великия господар на Двора на Лятото. Не бях излъгала. Лесно можех да се влюбя в мъж като него. Но не бях сигурна, че дори след трудностите, с които се бе сблъскал В недрата на Планината, Таркуин можеше да разбере тъмнината, превзела сърцето ми. Не само заради Амаранта, но и заради годините на глад и отчаяние.
Вероятно в душата ми вечно щеше да живее малко злоба и свирепост. Може и да копнеех за покой, но никога за утеха под формата на клетка.
— Няма нужда, благодаря — отвърнах и тръгнах към голямото стълбище, което водеше надолу към кърмата на кораба, ярко осветена, но по-спокойна от носа. Рис дори не ме погледна, докато се отдалечавах. Сякаш се радваше да се отърве от мен.
Бях преполовила дървеното стълбище, когато зърнах Амрен и Вариан — стояха облегнати на две съседни колони с чаши вино в ръка и всеки се преструваше, че не забелязва другия. Макар че не говореха с никого от гостите.
Може би това беше една от причините Рис да я вземе с нас: за да разсейва кучето пазач на Таркуин.
Щом стигнах главната палуба, си намерих едно по-затънтено местенце и се облегнах на дървения парапет. Корабът се движеше с магия — не с гребла или платна. Обикаляше залива тихо и плавно, без да остави нито една вълничка след себе си.
Не знаех, че чакам него, докато баржата не акостира на брега на островния град и не осъзнах, че съм прекарала последния си час на борда й сама.
Когато слязох на пристанището заедно с останалите гости, Амрен, Вариан и Таркуин се оглеждаха за мен с леко сковани гърбове.
Рисанд и Кресеида ги нямаше наоколо.
34.
За щастие, откъм затворената врата на спалнята му не долитаха никакви звуци.
Не чух нищо и когато посред нощ се изтръгнах от кошмар, в който ме въртяха на шиш, и първоначално не можах да си спомня къде се намирам.
Лунната светлина танцуваше по морето отвъд отворените ми прозорци и цареше тишина — пълна тишина.