Оръжие. Аз бях оръжие, чиято цел беше да открие Книгата и да осуети плановете на краля за стената, Юриан и войната, която можеше да унищожи целия свят… както и това място, а Великият господар бе способен да преобърне хода на събитията.
За част от секундата изпитах носталгия по Веларис, по светлините, музиката и Дъгата. По уютната топлина на градската къща сред хапливия зимен студ навън, по… чувството да бъда част от сплотената им групичка.
Може би Рис ме беше обвил с крилете си, беше ми писал онези послания, за да се увери, че оръжието му няма да се разпадне в последния момент.
Е, какво да се прави. Не ни свързваше нищо друго, освен клетвата да работим и да се бием заедно.
Оставаше си мой приятел. Спътник… или както другояче можех да нарека човек като него. Това, че беше отвел жена в леглото си, не променяше нищо.
Просто бях изпитвала известно облекчение при мисълта, че и той е самотен като мен.
Нямах смелостта да напусна стаята си за закуска, да проверя дали Рис се е върнал.
И с кого е седнал на масата.
Така или иначе, не ме чакаше друга работа чак до обедната ми среща с Таркуин. Ето защо останах в леглото си, докато слугите не влязоха в стаята ми, извиниха се, че са ме притеснили, и се обърнаха да си вървят. Спрях ги и им казах, че ще си взема вана, за да почистят на спокойствие. Те се подчиниха вежливо — макар и леко напрегнато.
Позадържах се в банята. И зад заключената й врата дадох воля на онази наследена част от силата на Таркуин, чрез която накарах водата да се надигне от ваната и започнах да моделирам с нея различни животни и същества.
На по-сериозна трансформация не смеех да се подложа. Гадеше ми се от мисълта да си придам животински черти. Поне още малко можех да не обръщам внимание на острите нокти, които дращеха в кръвта ми.
Из цялата баня хвърчаха водни пеперуди, когато осъзнах, че ваната ми е изстинала напълно.
Както бе сторила и предишната вечер, Нуала влезе през стената на стаята ми и ми помогна да се облека. Незнайно как, ала където и да се намираше в двореца, винаги разбираше, че съм готова и я очаквам. Серидуен, просветли ме тя, била изтеглила късата клечка и отговаряла за Амрен. Не се престраших да я попитам за Рис.
Нуала ми избра рокля в морскозелено, която комбинира с бижута от розово злато, накъдри косата ми и я сплете в дебела, свободна плитка, украсена с перли. Нямах представа дали знаеше защо съм в двореца, каква мисия имам. При всички случаи се погрижи особено внимателно за лицето ми — озари устните ми с малиново червило и напудри съвсем дискретно скулите ми. Вероятно щях да изглеждам невинна и очарователна, ако сиво-сините ми очи не бяха по-хлътнали от снощи, когато се бях любувала на отражението си в огледалото.
Вече познавах двореца достатъчно добре, че да стигна сама до мястото, където с Таркуин си бяхме уредили среща, преди да се разделим вечерта. Централният салон се намираше на средния етаж и беше идеалното място за срещи на онези, които живееха в кулите, и другите, които работеха тихомълком на долните етажи.
Тук бяха всички съвещателни стаи, бални зали, трапезарии и останалите помещения, предвидени за посетители, публични събития и сбирки. Всяко от стълбищата към жилищните етажи, откъдето идвах, се охраняваше от по четирима войници. Някои от тях ме наблюдаваха зорко, докато чаках Великия им господар до една колона с мидени черупки. Питах се дали бе усетил как си играя със силата му във ваната, дали подозираше, че онази нейна частица, от която се беше отказал, сега е тук и изпълнява моята воля.
Когато часовникът удари два, Таркуин излезе от една от съседните стаи, следван от моите спътници.
Рисанд плъзна поглед по роклята ми, съвсем очевидно избрана в чест на домакина ни и народа му. Несъмнено му направи впечатление, че не надзърнах към него, нито към Кресеида, а само към Таркуин и Амрен. Вариан вече крачеше към войниците в дъното на стълбището, които поздравих със сдържана усмивка.
— Изглеждаш чудесно днес — каза ми Таркуин и наведе леко главата си.
Явно Нуала беше неповторим шпионин. Оловносивата туника на Таркуин беше гарнирана със същия нюанс морскозелено като този на роклята ми. Сякаш бяхме подбрали дрехите си умишлено. Макар че с кестенявозлатистата ми коса и бледа кожа бях по-скоро негов огледален образ.
Още усещах преценяващия поглед на Рис върху себе си.
Не му обърнах внимание. Хрумна ми по-късно да му изпратя едно бясно водно куче — нека го захапе по задника.
— Дано не ви прекъсвам — казах на Амрен.