Тя сви слабите си рамене, които днес бяха облечени в каменносиво.
— Тъкмо довършвахме доста оживена дискусия за армадите и за това кой би могъл да командва обединения фронт. Знаеше ли — продължи тя, — че преди да се издигнат толкова, Таркуин и Вариан са предвождали флотата на Нострус?
Вариан, който се намираше на няколко метра от нас, понастръхна, но не се обърна.
Срещнах погледа на Таркуин.
— Не спомена, че си бил капитан на кораб. — Опитах да прозвуча заинтригувано, сякаш нищо не ме притесняваше.
Той потри тила си.
— Възнамерявах да ти разкажа за това по време на обиколката ни. — Предложи ми лакътя си. — Тръгваме ли?
Нито дума — не бях проронила нито дума на Рисанд. Просто хванах Таркуин под ръка и изрекох на въздуха пред себе си:
— До скоро!
Нещо докосна щита в съзнанието ми, нещо мрачно — могъщо.
Навярно предупреждение да внимавам.
Макар че доста ми приличаше на тъмното, мъждукащо чувство, което измъчваше мен самата — толкова, че пристъпих малко по-близо до Таркуин. И му хвърлих чаровна, кокетна усмивка, с каквато не бях удостоявала никого от дълго време.
Чувството от другата страна на щита ми замлъкна.
Хубаво.
Таркуин ме отведе в толкова огромна съкровищница, че цяла минута зяпах смаяно… и претърсвах рафтовете за някаква частица от силата на Великия господар до мен, като онази, която бях призовала във ваната.
— И това… това е само една от съкровищниците?
Помещението се намираше дълбоко под двореца, зад масивна оловна врата, отваряща се само чрез допира на Таркуин. Не посмях да се доближа до ключалката, за да проверя дали и моят нямаше да проработи — като ключ фалшификат.
Почувствах се като лисица в кокошарник.
Таркуин се засмя.
— Предците ми са били алчни копелета.
Поклатих глава и тръгнах към рафтовете, вградени в каменната стена — непробиваема, освен ако не прокопаех тунел в планината. Или ако някой не ме ответреше дотук. Въпреки че помещението вероятно беше защитено със заклинания като тези в градската къща и Дома на Ветровете.
Имаше сандъци, препълнени с бижута, перли и нешлифовани скъпоценни камъни, ковчежета, преливащи от злато. Богато украсени доспехи стояха на пост до едната стена; рокли от паяжина и звездна светлина се редяха край другата. Видях всевъзможни мечове и кинжали. Но книги нямаше. Нито една.
— Знаеш ли историята зад всяко от съкровищата?
— Само за някои — отвърна той. — Нямам много време да ги разучавам.
Прекрасно, вероятно изобщо не знаеше за Книгата, нямаше да усети липсата й.
Завъртях се в кръг.
— Кое е най-ценното нещо тук?
— Да не би да си решила да ме ограбиш?
Изкисках се.
— Що за крадец задава такива въпроси?
Лъжлива, лицемерна мошеничка — ето що за човек задаваше такъв въпрос.
Таркуин впи поглед в мен.
— Бих казал, че в момента гледам най-ценното нещо тук, пред себе си.
Изчервих се съвсем искрено.
— О… много мило.
Той ми се усмихна ласкаво. Явно високата му позиция още не беше пречупила добродушието му. Надявах се никога да не се случи.
— Честно казано, нямам представа коя е най-голямата ценност в съкровищницата ни. Пълна е с безценни семейни реликви.
Отидох да разгледам отблизо един рафт. Огърлица от рубини лежеше върху кадифена възглавничка — всеки от алените камъни беше с размера на пъдпъдъче яйце. Такова бижу би подхождало само на безкрайно величествена жена — в противен случай блясъкът му можеше да засенчи носителката.
На друг рафт забелязах перлена огърлица. После и сапфирена.
На съседния — огърлица от черни диаманти.
Всеки от тъмните камъни криеше мистерия — и отговор. Всичките спяха.
Таркуин дойде зад мен и надникна през рамото ми. Погледът му се плъзна към лицето ми.
— Вземи я.
— Какво? — завъртях се аз.
Той потри тила си.
— Като благодарствен подарък. Заради случилото се В недрата на Планината.
Попитай го още сега — поискай му Книгата вместо огърлицата.
Но за целта трябваше да си имаме доверие, а… колкото и мил да беше, си оставаше Велик господар.
Той взе кутийката от мястото й, затвори капака и ми я подаде.
— Ти беше първият човек, който не се присмя на идеята ми да разруша границите между Върховни и нисши елфи. Дори Кресеида ми се подигра, като й казах. Ако не искаш да приемеш огърлицата в знак на благодарност, задето ни спаси, приеми я заради това.
— Идеята е смислена, Таркуин. Одобрението ми не заслужава възнаграждение.