Той поклати глава.
— Просто я вземи.
Ако откажех, щях да го обидя, така че приех кутията.
— Ще ти стои прекрасно в Двора на Нощта — отбеляза Таркуин.
— Е, може пък да остана тук и да ти помогна да промениш света.
Той кривна уста.
— Имам нужда от съюзник в северните земи.
Затова ли ме беше довел тук? Затова ли ми подаряваше огърлицата? Чак сега осъзнавах, че сме напълно сами тук, долу, че се намирах под земята, на място, в което лесно можеха да ме затворят…
— Няма защо да се страхуваш от мен — увери ме той. Толкова ли издавах боязънта си? — Но говорех сериозно. Имаш… влияние върху Рисанд. А той е прочут с трудния си характер. Винаги получава каквото пожелае, не споделя с никого плановете си, докато не ги изпълни, и не се извинява за нищо. Бъди негов посланик в света на човеците… но бъди и наш. Видя града ми. Имам още три като него. Амаранта ги изравни със земята почти веднага, след като превзе земите ни. Сега народът ми иска само мир, сигурност и повече никога да не му се налага да наднича уплашено през рамо. Някои от другите Велики господари са ми разказвали за Рис… предупреждавали са ме за него. Но той ме пощади В недрата на Планината. С Брутиус, братовчед ми, събирахме войски във всичките си градове, за да щурмуваме
В недрата на Планината. Заловиха го да се промъква през тунелите за една от срещите ни. Рис го прочете в съзнанието му, сигурен съм. Въпреки това я излъга в лицето и й се изопна, когато нареди да го превърнат в жив призрак. Може да е било заради негови лични подбуди, но го направи и от милост. Знаеше, че съм млад и неопитен, и реши да ме пощади. — Таркуин поклати умислено глава. — Понякога си мисля, че Рисанд… мисля си, че е станал нейна курва, за да пощади всички ни, за да ни предпази от цялото й внимание.
Нямах намерение да издавам плановете ни. Но ми се струваше, че той вижда истината в очите ми — или поне тъгата.
— Знам, че от мен се очаква да те възприемам като негова марионетка, като личното му чудовище — продължи Таркуин. — Ала виждам добрината в сърцето ти. И вярвам, че тя му се отразява повече от всичко друго. Показва, че двамата с него може и да имате много тайни…
— Спри — изстрелях аз. — Просто… спри. Знаеш, че не мога да ти кажа нищо. И не мога да ти обещая нищо. Рисанд е Велик господар. Аз просто му служа.
Таркуин заби поглед в земята.
— Прости ми, ако подходих твърде дръзко. Още се уча как да играя игрите на дворовете ни, което направо вбесява съветниците ми.
— Дано никога не се научиш на игрите им.
Таркуин задържа очите си върху мен с предпазливо, помрачено изражение.
— Тогава ми позволи да ти задам един директен въпрос. Вярно ли е, че си напуснала Тамлин, защото те е заключил в къщата си?
Опитах да не допускам спомена в съзнанието си, ужаса и агонията на разбитото ми сърце. Въпреки това кимнах.
— А вярно ли е, че Дворът на Нощта ти се е притекъл на помощ?
Кимнах отново.
— Дворът на Пролетта е наш южен съсед — обясни Таркуин. — Отношенията помежду ни са доста напрегнати. Но ако никой не ме попита, няма да спомена, че си била тук.
Крадла, лъжкиня, манипулаторка. Не заслужавах приятелството му.
Сведох глава в знак на благодарност.
— Имаш ли да ми показваш други съкровищници?
— Златото и бижутата не са ли достатъчно впечатляващи? Какво стана с окото ти на търговец?
Потупах с пръст върху кутията.
— О, получих каквото исках. Сега ми е любопитно дали съюзничеството с теб си струва.
Смехът на Таркуин закънтя между каменните стени и купищата скъпоценности.
— И бездруго не ми се ходеше на съвещания точно днес.
— Колко лекомислен и безотговорен Велик господар.
Таркуин отново ми предложи лакътя си и ме изведе от съкровищницата, потупвайки ръката ми.
— Знаеш ли, Фейра, струва ми се, че и теб лесно може да те обикне човек. А още по-лесно е да се сприятели с теб.
Извърнах свенливо очи, а той затвори вратата след нас и допря длан до мястото над дръжката. Чу се щракване на ключалки.
Таркуин ме отведе до другите съкровищници в подземията на двореца си — едни бяха пълни с бижута, други — с оръжия, трети — с дрехи от отминали епохи. Като ме въведе в книгохранилището, сърцето ми подскочи… но и там не намерих нищо. Нищо, освен стара кожа, прахоляк и тишина. Нито капка сила с отпечатъка на елфа до мен, нито следа от издирваната Книга.
Накрая ме поведе към последната стая, пълна с кафези и купчини, загърнати с чаршафи. Щом плъзнах поглед по произведенията на изкуството, скрити зад отворената врата, казах: