— Май се наситих за днес.
Той затвори помещението, без да задава въпроси, и поехме нагоре към оживените, слънчеви етажи на двореца.
Трябваше да има и други скривалища, където да е скътана Книгата. Освен ако не се намираше в друг град.
Нямах много време. Скоро Рис и Амрен щяха да изчерпат политическите си теми на разговор с домакините ни и щеше да се наложи да си вървим. Просто се молех да открия Книгата на Диханията достатъчно бързо — без да се намразвам повече, отколкото вече се мразех.
Рисанд се излежаваше на леглото ми така, сякаш беше негово.
Само като видях как е подпрял ръце зад главата си и опънал дългите си крака върху завивките, стиснах зъби.
— Какво искаш?
Затръшнах вратата достатъчно силно, че да подчертая думите си.
— Да разбирам ли, че кокетниченето с Таркуин не ти е помогнало?
Метнах кутията на леглото.
— Ти ми кажи.
Той се надигна, отвори капака и усмивката му посърна.
— Това не е Книгата.
— Не. Красив подарък е.
— Ако искаш бижута, Фейра, просто ми кажи. Макар че очаквах да си наясно, че всичко в гардероба ти е купено специално за теб.
Не бях предполагала, но отвърнах:
— Таркуин е добър мъж и добър Велик господар. Трябва просто да му поискаш проклетата Книга.
Рис затвори капачето.
— Значи, успял е да събуди съвестта ти с бижута и сладки приказчици?
— Нуждае се от съюз с теб, и то отчаяно. Иска да ти се довери, да може да разчита на теб.
— Е, Кресеида смята братовчед си за доста амбициозен тип, затова на твое място не бих му вярвал сляпо.
— Така ли? Кога ти сподели мнението си: в леглото ли?
Рис се изправи с грациозно, бавно движение.
— Това ли е причината да не ме поглеждаш? Защото мислиш, че съм я изчукал, за да пропее?
— За да пропее или за удоволствие, все едно ми е.
Той заобиколи леглото, но аз не помръднах от мястото си дори когато застана на педя от мен.
— Ревнуваш ли, Фейра?
— Ако аз ревнувам от нея, то ти ревнуваш от Таркуин и сладките му приказчици.
Рисанд оголи зъби.
— Да не мислиш, че ми е особено приятно да флиртувам със самотна жена, за да получа информация за двора и и за Великия и господар? Да не мислиш, че се гордея с това? Че ми беше хубаво да я занимавам, за да можеш ти да обработиш Таркуин с усмивки и погледи, така че да намериш Книгата и да си вървим у дома?
— Май доста се забавляваше.
Той изръмжа тихо, злобно.
— Не съм спал с нея. Тя искаше, но дори не я целунах. Изведох я на по питие в града, позволих и да говори за живота и грижите си, после я изпратих до стаята и и дори не прекрачих прага й. Чаках те на закуска, но ти така и не слезе. Очевидно си ме избягвала. Днес опитах да срещна погледа ти, но не ми обърна никакво внимание.
— Това ли те ядоса? Че не ти обърнах внимание? Или че толкова лесно допуснах Таркуин до себе си?
— Ядоса ме — отвърна леко задъхано Рис, — че му се усмихна.
Светът избледня около мен и останаха само думите му.
— Наистина ревнуваш.
Той поклати глава, отиде при масичката до отсрещната стена и пресуши наведнъж някаква чаша с кехлибарена течност. После облегна ръце на масата и мощните мускули на гърба му потрепериха под ризата му, докато сянката на крилете му се опитваше да придобие форма.
— Чух какво му каза… че ще е лесно да се влюбиш в него. И говореше напълно искрено.
— Е, и? — Друг отговор не ми дойде наум.
— Ревнувах от това. Защото явно аз не съм… такъв човек. За когото и да било. Дворът на Лятото винаги е поддържал неутрални отношения с мен; проявиха характер само през годините В недрата на Планината. Пощадих Таркуин, защото бях чувал за намеренията му да въведе равнопоставеност между Върховни и нисши елфи. Аз се стремя към същото от години. Без успех, но… пощадих го точно заради това. И сега Таркуин с неутралния му двор… не се тревожи, че някой някога ще го напусне, защото заплахата за живота на всички, за живота на децата им, винаги ще я има. Да, завиждам му… защото на него винаги ще му е лесно. И никога няма да разбере какво е да изпращаш желанията си към нощното небе.
Дворът на Мечтите.
Обитаван от хората, които знаеха, че всяка мечта си има цена — и си струва да я платят. Воините копелета, нечистокръвните илирианци, чудовището, попаднало в красиво тяло, мечтателят, роден в Двор на Кошмарите… И момичето ловец с душа на художник.
Навярно защото по-уязвим не го бях виждала никога, или заради паренето в очите ми, но отидох при него. Без да го погледна, взех гарафата с кехлибарена течност и си налях един пръст, после напълних и неговата чаша.