Вдигнах очи и чукнах кристал в кристал. Бистрият звън проряза грохота на морето под нас.
— Да пием за хората, които гледат към звездите и мечтаят, Рис.
Той се протегна за питието си и впи толкова пронизителен поглед в мен, че се зачудих как изобщо се бях изчервила пред този на Таркуин.
Рис чукна чашата си в моята.
— За звездите, които ни слушат, и за мечтите, които се сбъдват.
35.
Изнизаха се два дни. Във всеки един миг от тях балансирахме между истината и лъжите. Рис направи така, че да не присъствам на срещите, водени от двама им с Амрен, като, докато разсейваше домакина ни, ми позволяваше да претърсвам града за следи от Книгата на Диханията.
Ала не го вършех твърде целеустремено. Не биваше да изглеждам прекалено заинтригувана, кръстосвайки улиците и пристанищата, не трябваше да задавам подозрителни въпроси за съкровищата и легендите на Адриата. Макар и да се будех призори, изчаквах по-нормален час за разходката си из града, като преди това си взимах дълга вана, за да упражнявам водната магия. И въпреки че след час творенето на водни животни ми омръзваше… ми ставаше все по-лесно. Навярно заради близостта с Таркуин или пък заради някоя вродена наклонност към водата. При всички случаи нямаше как да попитам.
След закуска гледах да си придам леко отегчен и безцелен вид, отправяйки се през лъснатите коридори на двореца към пробуждащия се град.
Почти никой не ме разпознаваше, докато оглеждах небрежно магазини, къщи и мостове за искрица от магията на Таркуин — което никак не ме учудваше. Все пак В недрата на Планината бяха заточени само Върховните елфи, благородниците. Тези хора бяха понесли мъченията си тук.
Сградите и улиците бяха осеяни с белези от жестоко потушения бунт на гражданите: следи от палежи, разрушени стени, цели здания, превърнати в руини. В момента наистина реставрираха задната част на двореца. Три от кулите му бяха почти срутени и бежовите им камъни изглеждаха обгорени и ронливи. От Книгата нямаше и следа. В сринатите райони на града кипеше бурна ремонтна дейност.
Хората, с които се разминавах — Върховни елфи и по-нисши същества с люспи, хриле и дълги ципести пръсти, като че ли също се възстановяваха лека-полека. Повечето имаха белези по себе си, а на някои им липсваха крайници. Но в очите им… в очите им лъщеше светлина.
Бях спасила и тях.
Бях ги освободила от ужасите на изминалите пет десетилетия.
Бях ги спасила… макар и с цената на нещо непростимо.
Никога нямаше да изкупя вината си за него, но… видяното като че ли я облекчаваше. И на третата вечер се върнах с празни ръце в двореца, кацнал на хълма над града, за да чуя от Рисанд как е минала последната среща и дали поне той е успял да научи нещо важно.
Докато изкачвах мудно стълбището, укорявайки тялото си, задето все още не беше влязло във форма, независимо от уроците на Касиан, мярнах Амрен да чисти ноктите си на балкона на една от кулите.
Вариан стоеше на входа към балкона на съседната кула, само на един скок разстояние — и сякаш премисляше дали би могъл да я докопа достатъчно бързо, че да я бутне през парапета.
Все едно гледах игра на котка и куче. Амрен се миеше с лапи и го предизвикваше да я доближи. Но едва ли на Вариан щяха да му харесат ноктите й.
Освен ако именно заради тях не я следеше ден и нощ.
Разтърсих глава и продължих нагоре по стълбището, наблюдавайки отлива.
Обагреното в цветовете на залеза небе се отразяваше във водата и в мокрия пясък, който доскоро тя бе покривала. Кроткият нощен бриз прошепна до лицето ми и аз му позволих да изсуши потта по кожата ми. Някога се бях страхувала от края на лятото, бях се молила да продължи възможно най-дълго. Но сега мисълта за безкрайни горещини и ярко слънце… ме отегчаваше. Напрягаше ме.
Тъкмо се канех да продължа нагоре по стълбите, когато погледът ми попадна върху издигнатата пътека, която отливът беше оставил след себе си. И малката сграда върху нея.
Нищо чудно, че я виждах за пръв път, никога досега не се бях изкачвала толкова нависоко в края на деня… А през останалата му част покритата с водорасли и морска кал сграда беше под вълните.
Сега обаче мястото беше твърде открито за чужди очи, а от такова разстояние не можех да преценя дали Книгата бе укрита вътре.
За да е оправдан рискът ни, трябваше да съм напълно сигурна, преди да се опитаме да проникнем в скривалището. Напълно сигурна.
Колкото и да не ми се искаше, май вече имах план.