С Таркуин, Кресеида и Вариан вечеряхме в семейната им трапезария — надежден знак, че Великият господар наистина държеше да сключим съюз, било то поради свои собствени подбуди, или не.
Вариан изучаваше Амрен като неразгадаем ребус, а тя не му обръщаше никакво внимание. Вместо това обсъждаше с Кресеида различните преводи на някакъв древен текст. Аз самата се опитвах да насоча разговора в желаната посока, разказвайки на Таркуин за нещата, които бях видяла в града му през последния ден — за прясната риба, която си бях купила от пристанището.
— Изяла си я намясто? — учуди се Таркуин.
Рис следеше разговора ни, облегнал брадичка на юмрука си.
— Опържиха ми я заедно с обяда на рибарите. И то безплатно.
Таркуин се засмя впечатлено.
— Аз самият не съм правил подобно нещо, въпреки че съм моряк по душа.
— А трябва — посъветвах го искрено. — Беше много вкусно.
Носех огърлицата, подарък от него, и с Нуала бяхме избрали тоалет в меко гълъбовосиво, което подчертаваше лъскавите черни диаманти. Нямах никакви други бижута по себе си — нито обици, нито гривни, нито пръстени. Таркуин изглеждаше доволен, макар че Вариан едва не се задави, като ме зърна с една от семейните им реликви. Кресеида, за моя изненада, заяви, че огърлицата ми стояла добре, пък и бездруго не и било тук мястото. Съмнителен комплимент, но от нейната уста звучеше достатъчно ласкаво.
— Е, може да го направя още утре. Ако имаш желание да ме заведеш.
Отвърнах му с усмивка — нищо че броях всяка след укора на Рис. Освен кратките ежевечерни доклади за липсата на каквото и да било развитие по въпроса с Книгата, почти не си бяхме говорили от нощта на тоста ни, което се дължеше на ангажираните ни дни, а не на неудобството…
— С удоволствие — добавих. — А може рано сутринта, преди прилива, да се разходим по морската пътека. Онази малка сграда ми се струва очарователна.
Кресеида замлъкна, но аз продължих, отпивайки глътка вино.
— Тъй като вече разгледах почти целия град, ми се иска да видя и нея, преди да продължа към сушата.
Погледът, който Таркуин изпрати на Кресеида, беше достатъчно потвърждение.
Онази каменна сграда наистина укриваше нещо важно.
— Това са просто руините на един храм — излъга ловко Таркуин. — Останали са само кал и водорасли. От години се каним да го реставрираме.
— Е, в такъв случай май е най-добре да минем по моста. Наситих се на кал.
Не забравяй, че аз те спасих, че се борих с червея Миденгард — забрави заплахата…
Погледът на Таркуин се задържа върху мен осезаемо дълго.
За част от секундата запратих безмълвната си, тайна сила към него, подобно на копие, насочено към съзнанието му, към предпазливостта в очите му.
Но то се заби в щита му — щит от морско стъкло, корал и солена вода.
Превърнах се в морето, в шепота на вълните по крайбрежните камъни, в блясъка на слънцето по белите криле на чайките. Превърнах се в Таркуин — в щита му.
И преминах през него, оставяйки след себе си прозрачна тъмна нишка, която да последвам до дома, ако се наложеше. Позволих на инстинкта си, несъмнено дарен от Рис, да ме води напред. Към целта ми.
Мислите на Таркуин ме заобсипваха като дребни камъчета. Защо разпитва за храма? Точно него ли трябваше да спомене… Всички на масата продължаваха да се хранят. Аз също. Накарах лицето си — в друго тяло, в друг свят — да се усмихва приветливо.
Защо толкова искаха да дойдат тук? Защо разпитват за съкровищата ми?
Облях мислите му със своите като с вълни.
Тя е безобидна. Тя е мила, тъжна и съкрушена. Видя как се отнася към народа ти. Как се отнася към теб. Амаранта не е поразила добрината в сърцето й.
Изливах мислите си в него, съживени с морска сол и крясъците на гларусите — увити в същността на Таркуин, част от която ми беше предал.
Води я на сушата утре. Така ще спре да разпитва за храма. Тя е спасителката на Притиан. Твоя приятелка.
Думите ми потъваха в съзнанието му като камъчета в езеро. И постепенно подозрението избледня в очите му.
Заотстъпвах назад, назад, назад, през стената от океан и перли, и навътре, докато тялото ми не ме огради като клетка.
Таркуин се усмихна.
— Ще се срещнем след закуска. Освен ако Рисанд не е планирал други срещи с мен.
Нито Кресеида, нито Вариан го погледнаха. Дали Рис не се беше погрижил за техните съмнения?
В мига, в който осъзнах какво бях сторила, през смразената ми кръв прелетя светкавица…