Рис махна лениво с ръка.
— Разбира се, Таркуин, отстъпвам ти моята дама за деня.
Моята дама. Не обърнах внимание на думите му. Вместо това опитах да потуша смайването от новото си постижение, бавно нарастващия ужас от простъпката ми, за която Таркуин никога нямаше да разбере.
Приведох се напред и опрях голите си ръце върху хладното дърво на масата.
— Разкажи ми какви забележителности има на сушата — помолих домакина ни, отклонявайки вниманието му от храма на морската пътека.
Рис и Амрен изчакаха всички светлини в двореца да угаснат, преди да дойдат в стаята ми.
Аз седях в леглото, броях минутите и изготвях плана си. Никоя от стаите за гости нямаше изглед към издигнатата в морето пътека — сякаш домакините не искаха никой да я вижда.
Рис пристигна пръв, затвори вратата след себе си и облегна гръб на нея.
— Колко бързо се учиш само. На повечето даемати са им нужни години да овладеят тази техника.
Забих нокти в дланите си.
— Усетил си ме?
Чак сега проумявах какво се беше случило наистина.
Той кимна леко.
— И толкова умело подлъга щитовете му със собствената му същност… Умницата ми тя.
— Никога няма да ми го прости — пророних аз.
— Никога няма да разбере. — Рис килна глава и копринената му тъмна коса се люшна върху челото му. — Ще свикнеш с чувството, че пресичаш забранена граница, че нахлуваш с взлом в чужди съзнания. В интерес на истината и на мен не ми беше особено приятно да насочвам Вариан и Кресеида към по-интересни размисли.
Сведох поглед към светлия мраморен под.
— Ако не се беше погрижила за Таркуин — продължи той, — най-вероятно щяхме здравата да загазим.
— И бездруго аз съм виновна… аз попитах за храма. Трябваше да поправя грешката си. — Поклатих глава. — Просто ми се струва нередно.
— Винаги ще е така. Или поне трябва да е така. Прекалено много даемати губят чувството на вина. Но тази вечер… цената си струваше.
— И себе си ли така успокояваше, когато редовно проникваше в моето съзнание? Тогава струваше ли си?
Рис се отблъсна от вратата и дойде до леглото.
— Дори не припарих до някои кътчета от съзнанието ти, до някои неща, които са си лично твои и трябва да останат такива. А що се отнася до другото… — Той стисна челюсти. — Дълго време ме плашеше до смърт, Фейра. Но нямаше как да се появя в
Двора на Пролетта и да проверя дали си добре. — В коридора се чуха тихи стъпки. Амрен. Рис обаче не откъсна очи от мен. — Ще ти обясня останалото някой друг път.
Вратата се отвори.
— Доста глупаво място да скриеш книга — обяви Амрен вместо поздрав и се пльосна на леглото.
— И последното място, където би я потърсил някой — изтъкна Рис и отиде да седне пред тоалетната масичка до прозореца. — Навярно са защитили Книгата със заклинания против гниене заради мокрото. Но нима има по-добро скривалище от разрушен храм, видим само за минути през деня, когато пък земята около него е пред очите на целия град? Ако опитаме да влезем денем, ще ни забележат хиляди хора.
— Как да постъпим тогава? — попитах аз.
— По всяка вероятност и ответрянето до вътрешността му е невъзможно — продължи Рис, облягайки ръце върху бедрата си. — Не бива да рискуваме. Затова ще проникнем през нощта, и то по стария изпитан начин. Ще ви пренеса до мястото и ще остана на пост отвън. — Обясни той, когато вдигнах въпросително вежди.
— Колко кавалерско от твоя страна да свършиш лесната работа и да предоставиш на безпомощните дами ровенето из калта и водораслите — отбеляза Амрен.
— Някой трябва да кръжи нависоко, за да следи за натрапници, и ако изникне опасност, да подаде сигнал. Както и да ви крие от хорските погледи.
Свъсих вежди.
— Ключалките отговарят на допира му. Дано отговорят и на моя.
— Кога действаме? — попита Амрен.
— Утре вечер — отвърнах аз. — Тази вечер по отлив ще проучим смените на стражите и къде са постовете им, за да знаем с колко от тях ще трябва да се справим, преди да пристъпим към действие.
— Мислиш като същински илирианец — рече Рис.
— Това май трябва да е комплимент — обясни ми Амрен.
Той изсумтя и част от силата му явно се изплъзна, защото около гърба му се струпаха сенки.
— Нуала и Серидуен вече сноват из двореца. Аз ще огледам околностите от небето. Вие двете най-добре си направете една разходка преди лягане. Голяма жега е — предложи Рис и отлетя сред пърпорене на невидими криле и топъл, тъмен полъх.
Устните на Амрен изглеждаха кървавочервени на лунната светлина. Знаех на кого се полага задачата да премахне нежеланите свидетели — и в същото време да си устрои угощение. Устата ми пресъхна леко.