— Какво ще кажеш да се поразходим?
36.
Следващият ден беше мъчение. Бавно, безкрайно, горещо като пещ мъчение.
Престореният ми интерес, докато с Таркуин се шляехме по сушата и се усмихвах на познатите му, ставаше все по-трудно и по-трудно начинание под жаркото слънце, което преброждаше небето и мудно се спускаше към хоризонта. Лъжкиня, крадла, измамница — така щяха да ме наричат съвсем скоро.
Надявах се да осъзнаят — Таркуин да осъзнае, — че го правехме за наше общо добро.
Навярно беше върховна наглост да разсъждавам така, но… Ако съдех по напрегнатия поглед между Таркуин и Кресеида и опита им да отклонят вниманието ми от храма, едва ли щяха да предадат Книгата доброволно. Явно имах причина да я искат за себе си.
Навярно новият свят на Таркуин можеше да бъде изграден единствено върху доверие… ала нямаше да му се отдаде шанс да го построи, ако армиите на Хиберн опустошаха земите му.
Точно това си повтарях отново и отново, докато се разхождахме из града му, докато се усмихвах любезно на поданиците му, които, макар и не толкова жизнерадостни, колкото обитателите на Веларис, излъчваха някак плаха, изстрадана топлота. Така изглеждаха хората, претърпели най-лошото, но готови да го загърбят.
Както аз самата трябваше да загърбя собствената си тъмнина.
Щом слънцето най-сетне започна да потъва зад линията на морето, признах на Таркуин, че съм уморена и гладна, а той, като един грижовен кавалер, ми купи рибен пай на път към дома. Той самият беше хапнал пържена риба на пристанището по-рано през деня.
Вечерята мина още по-тежко.
Щяхме да си тръгнем още преди закуска, но никой от тях не подозираше. Рис беше споменал, че смятаме да потеглим към Двора на Нощта през ранния следобед, така че едва ли неочакваното ни заминаване щеше да предизвика нечии подозрения. Възнамеряваше да остави на Таркуин бележка с оправдание за спешен ангажимент и благодарност за гостоприемството му, а после да ни ответри до Веларис. Стига всичко да минеше по план.
Бяхме разузнали постовете и смените на стражите — както на острова, така и на сушата.
А когато Таркуин ме целуна по бузата за лека нощ, изрази съжалението си, че това била последната ми нощ в двореца, и обеща скоро да посети Двора на Нощта… едва не паднах на колене да му поискам прошка.
Ръката на Рисанд върху гърба ми обаче ми напомняше колко е важно да запазя самообладание, макар че по лицето му не видях друго, освен хладна усмивка.
Отидох в стаята си, където вече ме чакаше илирианският ми боен костюм. Заедно с онзи колан с илириански ножове.
Затова отново се приготвих за битка.
Като настъпи отливът, Рис ни пренесе до морската пътека и пак се издигна в небето, откъдето щеше да наблюдава стражите на острова и сушата, докато ние издирвахме Книгата.
Двете с Амрен заджапахме в лепкавата, зловонна кал към храма, чиито тъмносиви камъни бяха окичени с дребни ракообразни твари, миди и водорасли. С всяка стъпка във вътрешността му онова нещо в гърдите ми повтаряше: къде си, къде си, къде си?
Рис и Амрен бяха проверили за защитни заклинания около храма и не намериха нито едно, което беше странно, но и добре дошло. Тъй като входът беше отворен, не посмяхме да запалим факла, но в каменния таван имаше достатъчно пукнатини, които пропускаха лунната светлина.
Двете с Амрен, потънали до коляно в калта, огледахме помещението, широко около десетина метра. Единственият звук отвън беше лекото плискане на вълните по камъните.
— Усещам я — пророних накрая. — Сякаш нещо драще с остри нокти гръбнака ми. — И наистина кожата ми изтръпна, а косъмчетата под бойния ми костюм настръхнаха. — Като че ли… спи.
— Нищо чудно, че са я скрили под камъни, кал и морска вода — рече Амрен и се завъртя намясто, шляпайки в тинята.
Потреперих и отново огледах помещението. Чувствах илирианските ножове в колана си по-безполезни от клечки за зъби.
— Не е в стените. Но е тук някъде.
Двете сведохме погледи едновременно.
— Трябваше да си донесем лопата — каза Амрен.
— Нямаше време.
Отливът достигаше крайната си точка. Вече всяка минута беше важна. Не само заради бавно завръщащата се вода, но и заради наближаващия изгрев.
Направих още няколко мъчителни стъпки в гъстата кал, съсредоточена в зова на Книгата. Спрях в центъра на помещението — точно в самия център. Тук, тук, тук, прошепна тя.