Наведох се и се заех да ровя в калта с ръце, изтръпвайки от ледения и допир, от острите парчета мидени черупки, които одираха голата ми кожа.
— Хайде, нямаме много време.
Амрен изцъка с език, но бръкна в лепкавата тиня. Дребни раци и кой знае какви други гадинки гъделичкаха пръстите ми. Гледах да не мисля за тях.
Ровихме и ровихме задъхано, докато целите ни ръце не се покриха със солена кал, щипеща одрасканата ни кожа. Докато не напипахме оловна врата.
Амрен изруга.
— Оловото съхранява пълната и мощ, защитава я. Някога покривали саркофазите на великите владетели с него, защото вярвали, че един ден ще се събудят.
— Ако не възпрем краля на Хиберн, може и така да стане.
Амрен потрепери и посочи вратата.
— Заключена е.
Избърсах едната си ръка в единствената чиста част от тялото ми — шията, а с другата изчистих и последната кал от кръглата врата. Допирът с оловото запрати ледени стрели в кръвта ми. В средата на оловната плоча беше издълбан древен спираловиден символ.
— Тази врата я има от много време — пророних.
Амрен кимна.
— Няма да се учудя, ако, въпреки че е белязана със знака на Великия господар, Таркуин и предшествениците му никога не са стъпвали тук. Може би кръвното заклинание, защитаващо вратата, не им е позволило да проникнат отвъд нея дори след като властта е преминала в техни ръце.
— Но тогава защо ламтят по Книгата?
— Ти не би ли скрила предмет с такава страшна сила на недостъпно място? За да не може никой да го използва за зло… или собствена облага? А може и да я пазят за разменна монета, ако някога се стигне дотам. Нямам представа защо точно на техния двор са поверили едната половина от Книгата.
Поклатих глава и долепих длан върху руната в оловото.
През тялото ми пробяга светкавица и натиснах още по-силно.
Пръстите ми се залепиха за вратата, сякаш мощта изсмукваше живота ми, изцеждаше кръвта ми, както Амрен изцеждаше жертвите си, и усетих, че се колебае, чуди се…
Аз съм Таркуин. Аз съм лятото; аз съм топлината; аз съм морето и небето, и засятото поле.
Превърнах се във всяка усмивка, която някога ми беше дарявал, в кристалното синьо на очите му, бронзовата му кожа. Усетих как собствената ми кожа се променя, как костите ми се разпъват и придобиват друга форма. След миг вече бях Таркуин и бутах оловната врата с мъжки ръце. Превърнах се в онова, което бях вкусила по щита в съзнанието му — море, слънце и сол. Дори не се замислих каква сила съм използвала. Не позволих на никоя част от себе си да прозира изпод облика на Таркуин.
Аз съм твой господар и ще ме пуснеш отвъд.
Усещах напора на ключалката, задъхана от концентрация…
Докато не чух щракване и стон на древни панти.
Върнах се в собствената си кожа и залитнах към струпаната купчина кал отдясно, а вратата хлътна надолу и потъна настрани под каменния под, разкривайки спираловидно стълбище, спускащо се към първичен мрак. А влажният, солен полъх от недрата му донесе със себе си пипалата на древната сила.
От другата страна на зейналата дупка лицето на Амрен беше пребледняло, а сребристите й очи светеха ярко.
— Никога не съм виждала Котела — пророни тя, — но сигурно притежава чудовищна сила, щом само зрънце от нея излъчва… такава мощ.
Силата наистина изпълваше цялото помещение, главата ми, дробовете ми — задушаваше ме, давеше ме, съблазняваше ме…
— Побързай — подканих я и малка топка елфическа светлина се стрелна надолу по витото стълбище, озарявайки сиви, протрити стъпала, обгърнати с хлъзгава слуз.
Извадих ловния си нож и поех надолу, долепила ръка в ледената каменна стена, в случай че се подхлъзнех.
Само след една извивка на стръмното стълбище кълбото ни светлина затанцува по дълбока до кръста, смърдяща вода. Плъзнах поглед към прохода в дъното му.
— Виждам коридор и някакво помещение отвъд него. Чисто е — уведомих Амрен, която ме следваше плътно.
— Тогава побързай — нареди ми тя.
Свиках всичката си смелост и навлязох в тъмната вода, сподавяйки писъка си при сблъсъка с ледената, мазна течност. Амрен издаде отвратен звук, потънала до гърдите в нея.
— Това място несъмнено се изпълва бързо по прилив — отбеляза тя, докато крачехме през водата покрай множеството дренажни дупки в стените.
Придвижвахме се бавно, Амрен беше нащрек за скрити заклинания и капани, но… не попаднахме на никакви. Все пак кой би слязъл на подобно място?
Само глупаци — отчаяни глупаци, ето кой.