Дългият каменен проход водеше до втора оловна врата. Зад нея древната сила обгръщаше безплътното присъствие на Таркуин.
— Тук вътре е.
— Не се и съмнявам.
Намръщих и се, макар и двете да треперехме от студ, проникващ толкова надълбоко, че навярно човешкото ми тяло нямаше да го понесе.
Долепих длан до вратата. Този път изпитателните, изцеждащи вълни на оловото се впиха още по-силно в мен. Така силно, че ми се наложи да вкопча татуираната си ръка във вратата, за да не се свлека на колене и да не заридая, докато ровеше из душата ми.
Аз съм лятото, аз съм лятото, аз съм лятото.
Този път не се превъплътих в Таркуин, нямаше нужда. Вратата изщрака, простена и се търкулна в каменния си процеп в стената сред плискане на вода, а аз залитнах назад към отворените ръце на Амрен.
— Противна ключалка — изсъска тя, потрепервайки не само от водата.
Главата ми се въртеше. Ако ни чакаше още едно такова премеждие, вероятно щях да припадна.
Кълбото елфическа светлина заподскача напред към открилото се помещение, но ние не го последвахме.
Водата не се разля вътре, а се спря в невидим праг. Сухата камера отвъд него беше празна, с изключение на кръгъл подиум с пиедестал в средата.
И малка оловна кутия върху него.
Амрен махна плахо с ръка над мястото, където водата просто… спираше. След като се увери, че прагът не е омагьосан, пристъпи отвъд него, покапвайки с вода сивия каменен под, потръпна леко и ме извика да вляза.
Заджапах бързо през водата и едва не паднах на сухия под, когато тялото ми скочи във въздуха. Обърнах се и наистина видях черна водна стена, сякаш възпряна от широко стъкло.
— Да побързаме — подкани ме Амрен и аз не възразих.
Огледахме внимателно помещението: пода, стените, тавана. Не се виждаха скрити механизми и капани.
Макар и с размерите на обикновена книга, оловната кутия като че ли поглъщаше елфическата светлина. А в нея шепнеха отпечатъкът от силата на Таркуин… и самата Книга.
В следващия миг чух глас, толкова ясен, сякаш Амрен бе проговорила.
Коя си ти — какво си? Ела по-близо… дай да те подуша, да те огледам…
Спряхме от двете страни на пиедестала, докато кълбото светлина продължаваше да кръжи над оловния капак.
— Няма предпазни заклинания — обяви Амрен с глас, по-тих от стърженето на подметките ни по каменния под. — Не усещам магия. Трябва да вземеш Книгата и да вървим. — Мисълта да докосна кутията, да се доближа до нещото в нея… — Приливът се задава — добави тя, вдигайки очи към тавана.
— Толкова скоро?
— Може би морето знае какво правим. Нищо чудно да служи на Великия господар.
А ако водата ни свареше тук…
Едва ли водните ми животинчета щяха да помогнат. Паниката се загърчи в стомаха ми, но аз я отблъснах и вирнах смело брадичка.
Кутията щеше да е тежка… и студена…
Коя си ти, коя си ти, коя си ти…
Раздвижих пръстите и врата си.
Аз съм лятото; аз съм морето и слънцето, и зеленината.
— Хайде, хайде — пришпори ме Амрен.
От тавана започваше да се процежда вода.
Коя си ти, коя си ти, коя си ти…
Аз съм Таркуин; Велик господар и твой повелител.
Кутията замлъкна. Сякаш отговорът ми й стигаше.
Грабнах я от пиедестала и студеният метал захапа ръцете ми, а силата в нея се просмука като нефт в кръвта ми.
Древен, жесток глас изсъска: Лъжкиня.
И вратата се затръшна.
37.
— Не! — извика Амрен и заби юмрук като искрящ чук в оловото… веднъж, два пъти.
Над нас се чуваше плискането на водата, спускаше се бясно по стълбището, нахлуваше в стаята отвъд…
Не, не, не…
Пъхнах кутията в широкия вътрешен джоб на кожения ми жакет и тръгнах към вратата. Амрен бе долепила пламтяща длан до метала и така го нажежаваше, че по цялата му повърхност се виеха огнени искри, които сякаш изписваха руни на неин собствен език, когато…
Вратата се отвори със замах.
И морската вода влетя през нея.
Опитах да се хвана за стената, но водната стихия ме помете назад, поглъщайки ме в ледения си мрак. Студът и открадна дъха от дробовете ми. Намери вратата, намери вратата…
Краката ми достигнаха дъното и се изтласках от него, а като изплувах на повърхността, вдишах жадно и огледах сумрачното помещение за Амрен. Тя се държеше за стената и протягаше ръка към мен — пламтяща ръка.
Спуснах се към нея през вода до гърдите, борейки се с бесния порив на морето, докато призовавах онази нова сила в тялото си, в ръцете си…