Водата като че ли се поукроти, сякаш зрънцето мощ в мен усмиряваше яростта й. Амрен се катереше нагоре по стената.
— Взе ли я? — изкрещя над водния бумтеж.
Кимнах и в този момент осъзнах, че не протягаше ръка към мен, а към вратата, която бе принудила да се върне в каменния си процеп и сега държеше, за да мина.
Пъхнах се през свода и Амрен прескочи от другата страна, а в следващия момент вратата се затвори с такава сила, че ми стана чудно как бе успяла да я задържи.
За жалост обаче, водата в прохода вече нямаше накъде да се излива.
— Върви — извика ми Амрен, но аз директно я сграбчих, метнах я на гръб и извих краката и около корема си.
— Просто… прави каквото трябва — процедих, изопнала врат над издигащата се вода.
Не оставаше много до стълбището — стълбището, което се беше превърнало във водопад. Къде се губеше Рисанд, дявол да го вземе?
Амрен вдигна длан и водата се огъна пред нас. Не ни освободи чиста пътека, а по-скоро наруши леко течението й. Аз насочих силата на Таркуин — моята сила — към нея. Водата се успокои още повече и всяка нейна частица се напрегна да изпълни заповедта ми.
Спуснах се към стълбището, стиснала бедрата на Амрен достатъчно силно, че да и оставя синини. С всяка моя стъпка водата възвръщаше буйния си наплив, вече достигаше челюстта ми, устата ми…
Въпреки това успях да достигна стълбището и едва не се подхлъзнах на първото стъпало. Амрен вдиша рязко зад гърба ми.
Не от страх, а за глътка въздух, осъзнах, когато мощна водна стена заля стълбището. Като че ли огромна вълна бе помела целия храм. Дори моят контрол над водната стихия не успя да я възпре.
Имах време само колкото да си поема малко въздух, да стисна краката на Амрен още по-здраво и да се приготвя за сблъсъка…
В този миг вратата в горния край на стълбището се плъзна бавно, приклещвайки ни в гроб, иззидан от вода.
Бях мъртва. Нямаше измъкване оттук.
Бях поела последната си глътка въздух и щях да съм в съзнание, докато дробовете и тялото ми не ме предадяха и не погълнех фаталната доза солена смърт.
Амрен заблъска по ръцете ми да я пусна и заплувах след нея, мъчейки се да укротя подивялото си сърце, дробовете си, да ги убедя, че всяка секунда е важна. Тя достигна вратата и блъсна длан в нея. По метала засвяткаха символи — отново и отново. Но не помръдваше от мястото си.
Достигнах я и напънах с тяло, докато оловото не се изкриви под рамото ми. В следващия миг от пръстите ми пораснаха нокти на хищна птица и нападнах с тях метала…
Дробовете ми горяха. Гърчеха се от болезнени спазми…
Амрен блъскаше по вратата и символите от елфическа светлина започваха да гаснат, мъждукайки така, сякаш отброяваха последните удари на сърцето й…
Трябваше да си поема въздух, да отворя уста и да вдишам, да потуша огъня в гърдите си…
Вратата изхвърча навън.
Кълбото елфическа светлина още грееше достатъчно ярко, за да зърна трите приказни, неземни същества с рибешки зъби, чиито дълги ципести пръсти ни придърпаха към покритите им с жабешка кожа обятия.
Водни сенки.
Не можех повече.
Като усетих бодливия им допир, отворих уста и водата прогони последните ми мисли, звуци и въздух. Тялото ми се загърчи, острите ми нокти се прибраха…
Нещо ме изтласка през водната стена, наситена с боклуци и водорасли, толкова бързо, че очите под затворените ми клепачи запариха.
Сетне усетих топъл въздух — въздух, въздух, въздух, но дробовете ми бяха пълни с вода.
Нечий юмрук се заби в стомаха ми и аз я повърнах върху вълните. После загълтах въздух, примигвайки недоумяващо към лилаво-розовата шир на утринното небе.
Някой се изкашля и вдиша рязко недалеч от мен. Завъртях се във водата на залива и видях Амрен да повръща — жива.
Сред вълните между нас водните сенки ни наблюдаваха с огромни, тъмни очи, а ониксовата им коса бе прилепнала като шлем по странните им глави.
Слънцето изгряваше зад тях, градът наоколо се разбуждаше.
Едно от съществата проговори:
— Дългът на сестра ни е изплатен.
После изчезнаха.
Амрен вече плуваше към далечния бряг — към сушата.
Молейки се водните сенки да не решат да се върнат и да ни разкъсат, заплувах след нея с бързи, но възможно най-незабележими движения.
Накрая достигнахме един тих плаж и се проснахме уморено на пясъка.
Голяма сянка скри слънцето и нечий ботуш ме побутна по прасеца.
— Какво правите тук? — попита Рисанд, облечен в черния си боен костюм.