Отворих очи и видях Амрен да се надига на лакти.
— Къде се загуби, по дяволите? — отвърна му с въпрос тя.
— Успяхте да задействате всеки един капан в проклетия храм. Бях зает да излавям всички стражи, които се спуснаха към двореца, за да обявят тревога. — Гърлото ми беше раздрано, а пясъкът гъделичкаше бузите и голите ми ръце. — Нали уж щеше да се погрижиш за това — укори я той.
— Проклетият храм… или проклетата Книга почти изцедиха силите ми — изсъска насреща му Амрен. — За малко да се удавим.
Той стрелна поглед към мен.
— Не усетих нищо през връзката…
— Сигурно онова място я е блокирало, идиот такъв — озъби му се Амрен.
Очите му просветнаха.
— Намерихте ли я?
Явно изобщо не го интересуваше, че почти се бяхме удавили, че бяхме на крачка от смъртта.
Докоснах жакета си и тежката метална плоча във вътрешния му джоб.
— Хубаво — каза Рис и тревогата в гласа му ме накара да надникна зад него.
В двореца отвъд залива наистина беше настанало оживление.
— Изпуснах няколко стражи — процеди той, хвана и двете ни за ръка и след миг изчезнахме от плажа.
Тъмният вятър беше студен и буен, а аз почти нямах сили да се държа за Рис.
И моите, и тези на Амрен се изчерпаха напълно тъкмо когато кацнахме във фоайето на градската къща. И двете се срутихме на дървения под, разпръсквайки вода и пясък по килима.
— Какво става тук, дявол да го вземе? — провикна се от трапезарията Касиан.
Вдигнах гневен поглед към Рисанд, който просто тръгна към масата.
— И аз очаквам обяснение — заяви той на зяпналите в недоумение Касиан, Азриел и Мор.
Аз обаче се обърнах към Амрен, която още съскаше на пода. Тя присви зачервени очи насреща ми.
— Как?
— По време на Десятъка пратеничката на водните сенки се оплака, че не може да плати нито със злато, нито с риба. Със сестрите й умираха от глад. — Всяка дума напускаше гърлото ми с болка и очаквах да повърна отново. Рис заслужаваше да изцапам килима му. Макар че сигурно щеше да си удържи за щетите от заплатата ми. — Затова и дадох част от бижутата си, с които да изплати дължимото. Тя ми се закле, че със сестрите и никога няма да забравят добрината ми.
— Ще ми обясни ли някой какво става, ако обичате? — обади се Мор откъм трапезарията.
Двете останахме на пода, а малкото тяло на Амрен се разтърси от тих смях.
— Какво? — учудих се аз.
— Само безсмъртен със смъртно сърце би дал пари на онези ужасни твари. Толкова е… — Амрен прихна отново. Черната и коса беше наслоена с пясък и водорасли. За момент дори ми изглеждаше… човешки. — Не знам какъв късмет имаш, момиче, но определено трябва да благодариш на Котела за него.
Усетих как и от моите гърди се надига тих кикот пред смаяните погледи на останалите.
Последва го гърлен смях, продран като дробовете ми. Но искрен, макар и леко истеричен — изпълнен с облекчение.
Двете се спогледахме и продължихме да се смеем.
— Дами — обади се Рисанд със спотаена заповед в гласа.
Изправих се на крака с пъшкане, ръсейки пясък около себе си, и подадох ръка на Амрен. Тя я стисна здраво, но живачните и очи излъчваха учудваща топлота. Като стана, щракна с пръсти.
И дрехите ни мигновено изсъхнаха. С изключение на влажното петно под едната ми гърда, където още стоеше кутията.
Тръгнах към смълчаните си съюзници и бръкнах във вътрешния джоб на жакета. Леденият метал ухапа пръстите ми.
Пуснах оловната кутия на масата.
Тя тупна върху дървото и всички изругаха уплашено.
Рис вдигна пръст към мен.
— Само още нещо, Фейра. Ще бъдеш ли така добра да я отключиш?
Коленете ми омекнаха, главата ми се въртеше и чувствах устата си суха като пепел, пълна със сол и пясък, но… исках всичко да приключи.
Затова седнах в един стол, придърпах омразната кутия пред себе си и опрях длан в капака й.
Здравей, лъжкинъо, измърка тихо тя.
— Здравей — отвърнах кротко.
Ще ме прочетеш ли?
— Не.
Останалите не смееха да проронят и дума, въпреки че смайването им беше осезаемо. Рис и Амрен ме наблюдаваха най-съсредоточено.
Отвори се, наредих безмълвно.
Кажи „моля".
— Моля — подчиних се аз.
Кутията — Книгата — замлъкна. После пророни:
Сходството събира.
— Отвори се — процедих през зъби.
Погубен и Възкресен; Възкресен и Погубен — така се върти колелото.
Сходството събира.
Натиснах по-силно с длан, толкова уморена, че не ме беше грижа какви мисли се изливат от съзнанието ми, какви частици от мен самата и от някой друг: зной и вода, и лед, и светлина, и сянка.