Напомних си, че трябва да го разпитам за тези хора, за миналото им — и защо В недрата на Планината не беше споменал, че познава мъжа, чието око красеше пръстена на Амаранта. Но след като се изкъпех. И пийнех вода. И се наспях.
Четиримата обаче отново се взряха в двете ни с Амрен — чакаха да чуят историята ни. Изтупах няколко песъчинки от себе си и и позволих да им разкаже за невероятното ни премеждие в храма.
Когато вдигнах очи от дрехите си, срещнах погледа на Рис.
Килнах леко глава и свалих щита си само колкото да му изпратя няколко думи по връзката ни: За сбъднатите мечти.
След секунда усетих нежна милувка по диамантената стена любезна молба. Спуснах защитата напълно, поканих го вътре и главата ми.
За момичето ловец, което помогна на онеправданите — и за водните сенки, които плуват много, много бързо.
38.
Амрен отнесе Книгата на Диханията във велариския си дом, където и да се намираше той, а ние петимата останахме да закусим. Докато Рис разказваше на останалите за посещението ни в Двора на Лятото, аз успях да излапам храната си, преди изтощението от безсънната нощ, отключването на оловните врати и близката среща със смъртта да ме е повалило. Като се събудих, къщата беше празна, следобедното слънце обагряше всичко в златисто, а денят беше толкова необичайно топъл и прекрасен, че излязох да почета в задната градинка.
След известно време слънцето се скри зад планините и градината потъна в мразовити сенки. Аз обаче нямах желание да се разделям с него, затова изкачих мудно трите етажа на къщата с намерението да погледам залеза от терасата на покрива.
Но разбира се — разбира се, — че Рисанд вече се беше разположил в един от боядисаните в бяло железни столове, преметнал една ръка през облегалката му, докато с другата държеше небрежно чаша с някакво питие, с каквото бе пълна и цялата гарафа, оставена на масичката пред него.
Разгърнал беше криле зад себе си и навярно ги припичаше на топлото слънце.
Покашлях се дискретно.
— Знам, че си там — отбеляза той, без да извръща поглед от Сидра и червеникавозлатистото море отвъд нея.
Свъсих вежди.
— Ако предпочиташ да си сам, мога да си тръгна.
Той посочи с брадичка към свободния стол пред желязната масичка. Не особено вежлива покана, но все пак я приех.
До гарафата имаше дървена кутия, която вероятно щях да сметна за някаква притурка към питието му, ако не бях забелязала седефената украса с форма на кинжал върху капака й.
Ако не излъчваше аромата на море, летен зной и пръст, които веднага свързвах с Таркуин.
— Какво е това?
Рис пресуши чашата си, вдигна ръка да призове гарафата по въздуха, и си наля още един пръст, преди да ми отговори:
— Да ти кажа, доста време мислих по въпроса. — Отново зарея поглед към града си. — Дали просто не трябваше да поискам Книгата от Таркуин, ала не беше изключено да ми откаже, а после да продаде информацията на онзи, който му предложи най-висока цена за нея. А в случай че се съгласеше, пак рискувах да издаде плановете ни. Причините за мисията ни трябваше да останат тайна възможно най-дълго. — Той отпи глътка от питието си и прокара ръка през синкавочерната си коса. — Не ми хареса да крада от него. Нито да наранявам стражите му. Нито да си тръгна, без да се сбогуваме, при положение че наистина искаше да изградим съюз помежду ни. Дори приятелство. Никой от другите Велики господари не си е правил труда… не е дръзвал да общува с мен. Таркуин обаче искаше да бъдем приятели.
Погледът ми отново прескочи към кутията и повторих:
— Какво е това?
— Отвори я.
Повдигнах плахо капака.
Вътре, загнездени в легло от бяло кадифе, блестяха три рубина с размерите на кокоше яйце. Имаха толкова чист, плътен цвят, че изглеждаха направени от…
— Кървави рубини — обясни той.
Отдръпнах бързо пръсти от тях.
— В Двора на Лятото има традиция, по чиято повеля жестоките обиди се възнаграждават с кървави рубини. Нещо като официално уведомление, че за главата на провинилия се е обявена награда, че вече го издирват и скоро ще се прости с живота си. Кутията пристигна в Двора на Кошмарите преди час.
Свещена Майко!
— Предполагам, че единият е за мен. А другите два за теб и Амрен.
Тъмен вятър затвори капака.
— Допуснах грешка — пророни той. Отворих уста, но той продължи: — Трябваше да залича паметта на стражите и да ги пусна да си вървят. Вместо това ги обезвредих. От доста време не ми се беше налагало да прибягвам до физическа сила и… така се съсредоточих върху илирианското си обучение, че забравих за другия си арсенал. Сигурно са му докладвали веднага щом са се свестили.