— Рано или късно щеше да разбере, че Книгата липсва.
— Можеше да отречем, че сме я откраднали, и да го отдадем на чисто съвпадение. — Той отново пресуши чашата си. — Допуснах грешка.
— И на теб трябва да ти се случва от време на време.
— Току-що ти казах, че си обявена за враг номер едно на Двора на Лятото, а ти като че ли нямаш нищо против.
— Не съм особено щастлива… но не обвинявам теб.
Той въздъхна и отправи поглед към града, докато дневната топлина отстъпваше пред хапливия зимен студ. Това не го притесняваше.
— Може, след като обезвредим Котела, да му върнеш Книгата… да се извиниш — предложих аз.
Рис изсумтя.
— Не. Амрен ще я задържи, колкото време й е нужна.
— Тогава му се реванширай по друг начин. Очевидно и ти си искал да станете приятели. В противен случай нямаше да се терзаеш толкова.
— Не се терзая. Ядосвам се.
— Въпрос на схващане.
Той се поусмихна.
— Кръвни вражди като тази продължават векове наред… хилядолетия. Но ако така мога да предотвратя войната, да помогна на Амрен… съм готов да платя цената.
И щеше да плати прескъпо. С надеждите си за бъдещето, със собственото си щастие.
— Знаят ли останалите за кървавите рубини?
— Азриел ми ги донесе. Още обмислям как да съобщя новината на Амрен.
— Защо?
Тъмнина се настани в удивителните му очи.
— Защото тя ще поиска да се върнем в Адриата и да сринем целия град със земята.
Потреперих от ужас.
— Именно — съгласи се той.
Отправих поглед към Веларис, заслушана в звуците на чезнещия ден и на разгръщащата се нощ. Адриата ми се струваше най-обикновен град в сравнение с този.
— Разбирам защо си стигнал толкова далеч, за да защитиш земите си — подхванах, потривайки премръзналите си ръце. Не смеех дори да си представя опустошение като това в Адриата, сполетяващо Веларис… само при мисълта кръвта ми замръзна. Той плъзна предпазлив, мътен поглед към мен. Преглътнах сухо. — И защо си готов на всичко, за да ги браниш в бъдеще.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
Лош ден — денят беше наистина лош за него. Не се засегнах от остротата в думите му.
— Предотврати войната, Рисанд, а после се тревожи за Таркуин и кървавите му рубини. Обезвреди Котела, не позволявай на краля да разруши стената и да пороби отново човечеството. След това ще намерим решение на останалото.
— Май си решила да се позадържиш?! — Равнодушно зададен, но хаплив въпрос.
— Мога да си намеря квартира, ако това намекваш. С толкова щедра заплата ще си подсигуря доста луксозно място.
Хайде. Намигни ми. Позакачай се с мен. Само… махни това изражение от лицето си.
Той обаче отвърна лаконично:
— Спести си заплатата. Името ти вече е добавено в списъка с хората, пазаруващи за моя сметка. Купувай си каквото пожелаеш. Купи си цяла къща, ако искаш.
Стиснах зъби и… дали от паника, или от отчаяние отбелязах кокетно:
— Онзи ден видях един симпатичен магазин на другия бряг на Сидра. Вътре продаваха какви ли не дантелени красоти. И от тях ли мога да пазарувам за твоя сметка, или трябва да ги платя с мои пари?
Виолетовите му очи отново намериха моите.
— Не съм в настроение за шегички.
В думите му нямаше нито хумор, нито игривост. Можех да отида да се стопля край камината, но…
Той бе останал. Беше се борил за мен.
Седмица след седмица се беше борил за мен, дори когато не му откликвах, когато нямах сили да говоря и да се интересувам дали ще оцелея, или ще загина, дали ще ям, или ще гладувам. Не биваше да го оставям с неговите мрачни мисли, с неговото чувство на вина. Беше ги носил на плещите си достатъчно дълго време.
Затова не откъснах очи от неговите.
— Не знаех, че илирианците изпадат в депресия, като се напият.
— Не съм пиян, а пия — оголи леко зъби той.
— Отново въпрос на схващане. — Облегнах се назад в стола и ми се прииска да си бях взела палтото. — Май все пак трябваше да преспиш с Кресеида, за да може и двамата да сте тъжни и самотни едновременно.
— Значи, на теб ти е позволено да имаш колкото си искаш гадни дни, но на мен не ми се полагат дори няколко часа?
— О, цупи се на воля. Щях да те поканя на пазар за дантелени пикантерийки, но… щом си решил, стой си тук.
Той не ми отговори.
Затова продължих:
— Може пък да изпратя няколко на Таркуин… с предложение да ги облека пред него, ако ни опрости провинението. Нищо чудно веднага да си вземе кървавите рубини.