Ъгълчетата на устата му се вдигнаха едва забележимо.
— Ще го приеме за подигравка.
— Само срещу няколко усмивки ми даде една от реликвите на семейството си. Обзалагам се, че ако му се появя по дантелено бельо, ще ми даде ключа за владенията си.
— Май някой има доста високо мнение за себе си.
— И защо не? Ти например ме зяпаш денонощно. — Зрънце истина и маскиран въпрос едновременно.
— Очакваш да отрека — провлачи той, но в очите му просветна нещо, — че те намирам за привлекателна?
— Никога не си ми го казвал.
— Постоянно ти повтарям, че те намирам за привлекателна.
Свих рамене, макар и да знаех, че е така — просто приемах коментарите му за шеговити комплименти и нищо друго.
— Е, може би трябва да се постараеш малко повече.
Искрата в очите му придоби хищническа яркост, запращайки тръпка по гръбнака ми. Той опря мускулестите си ръце на масата и измърка:
— Това предизвикателство ли е, Фейра?
Не се огънах под грабливия му поглед — погледа на най-могъщия мъж в цял Притиан.
— Е?
Ноздрите му се разшириха леко. Мълчаливата скръб и самотното чувство на вина бяха напуснали лицето му. Оставаше само убийствената му съсредоточеност — върху мен. Върху устата ми. Върху движенията на гърлото ми, докато се мъчех да уравновеся дишането си. Той продължи с бавен, мек глас:
— Какво ще кажеш да слезем до онзи магазин още сега, Фейра, за да пробваш няколко дантелени пикантерийки, които да изпратиш на Таркуин.
Свих пръсти в топлите си пантофи. Стъпвахме по опасна линия. Ледовитият нощен вятър си играеше с косите ни.
Но Рис вдигна поглед към небето и след част от секундата Азриел се изстреля от облаците като копие от мрака.
Не знаех дали трябваше да си отдъхна, или не, но напуснах терасата, преди да е кацнал, за да оставя Великия господар и шпионина му насаме.
Щом тръгнах по сумрачното стълбище, топлината сякаш се изля от мен, завещавайки ми неприятно, студено чувство в стомаха.
Невинните флиртове бяха едно нещо… но това…
Някога обичах Тамлин. Толкова го обичах, че без да се замисля, унищожих себе си заради него. А после се случиха още куп неща и вече бях тук… и готова да тръгна към магазина за бельо с Рисанд.
Представях си какво щеше да последва…
Продавачките щяха да са учтиви с нас — макар и малко притеснени — и щяха да поканят Рис на канапето в задната част на магазина, докато аз обличах в пробната червения дантелен комплект, който вече три пъти бях заглеждала на витрината. А след като се покажех зад завесата, свикала повече кураж, отколкото всъщност имах, Рис щеше да ме огледа от глава до пети. Поне два пъти.
И щеше да продължи да се взира в мен, докато уведомяваше продавачките, че магазинът е затворен и могат да се върнат чак утре, когато ще намерят нужната сума на тезгяха.
Аз щях да стоя пред него гола, с изключение на оскъдните парчета червена дантела, докато двамата ги слушахме как напускат работното си място с бързи, дискретни стъпки.
През цялото време той щеше да обхожда тялото ми с жаден поглед — гърдите ми през прозирната материя; корема ми, вече не така вдлъбнат от глад, а стегнат; извивките на ханша и бедрата ми — между тях. После отново щеше да намери очите ми и да ме привика с показалец и дрезгав шепот: „Ела тук“.
И аз щях да тръгна към него с премерени стъпки, спирайки пред канапето. Между отворените му крака.
Той щеше да плъзне мазолести ръце по кръста ми. После щеше да ме придърпа по-близо до себе си и да целуне пъпа ми, а езикът му…
Блъснах се в горния стълб на парапета и изругах.
Примигнах, докато светът изплуваше бавно пред очите ми, и осъзнах…
Хвърлих гневен поглед към татуираното око на ръката ми и просъсках и на глас, и безмълвно във връзката помежду ни.
— Кучи син!
От дъното на съзнанието ми долетя чувствен мъжки кикот.
Проклех го с пламнало лице за сценката, която бе промъкнал през сваления ми щит, и веднага го вдигнах. После си взех много, много студена вана.
Същата вечер хапнах с Мор пред бумтящата камина в трапезарията, тъй като Рис и останалите бяха излезли някъде, а когато тя не се сдържа и ме попита защо се мръщя всеки път, изникне ли името на Рис, и разказах за случката, която беше насадил в съзнанието ми. Тя се смя, докато от носа и не шурна вино, а като се намръщих и на нея, ме увери, че трябвало да се гордея: изпаднел ли Рис в меланхолично настроение, само чудо можело да го изтръгне от него.