Означават, че няма да се прекланям пред никого и нищо, освен пред короната ми.
Този път получих и химикалка. Взех я и отвърнах сбито: Колко драматично. Можех да се закълна, че чух смеха му по връзката ни, от другата страна на щита ми.
Споменът ме накара да се усмихна, докато развинтвах капачката на първия буркан. Острата миризма на кръв нахлу в ноздрите ми. Амрен подуши въздуха и извърна лице към стъклениците.
— Ах, ти… о, колко те харесвам само.
— Агнешка е, ако има някакво значение. Искаш ли да я подгрея?
Тя скочи от мястото си, грабна буркана с две ръце и го изгълта като вода.
Е, поне не ми се наложи да й търся чаша.
Амрен изпи половината кръв наведнъж. Струйка от нея се стече по брадичката й и тя й позволи да капне върху сивата й пола, която този път бе нетипично омачкана. Премляска доволно с устни и остави буркана на масата с дълбока въздишка. По зъбите й лъщеше кръв.
— Благодаря ти.
— Имаш ли си любим вид?
Тя кимна с кървава брадичка към масата и като осъзна колко се е оцапала, побърза да се изтрие със салфетка.
— Агнешката винаги ми е била любима. Колкото и ужасно да звучи.
— Не… човешката?
Амрен направи гримаса.
— Човешката е водниста и обикновено има вкус на храната, която са яли последно. А тъй като повечето хора имат отвратителни вкусови предпочитания, не смея да рискувам. Агнешката обаче… Козята също става. Тя е по-чиста. По-гъста. Напомня ми за… едни други времена. За едно друго място.
— Интересно — провлачих искрено аз. Чудех се за кой ли свят говори.
Тя пресуши останалите буркани и занесе последния в малката мивка до стената. Лицето й вече поруменяваше.
— Очаквах да живееш на някое по-… бляскаво място — признах й.
Изящните й дрехи висяха на стойки до леглото, а бижутата й — достатъчни за императорски откуп — бяха разпилени по няколкото скрина и маси.
Тя сви рамене и отново седна пред Книгата на Диханията.
— Пробвах веднъж. Но бързо се отегчих. Пък и не ми харесваше да имам прислужници. Прекалено са любопитни. Живяла съм в дворци и колиби, в планината и на плажа, но този апартамент край реката май ми допада най-много. — Вдигна свъсен поглед към таванските прозорци. — Пък и така никога не ми се налага да организирам приеми и да каня гости у дома. И двете неща са ми омразни.
Изкисках се.
— В такъв случай ще гледам да не се задържам.
Амрен изпуфтя шеговито и кръстоса крака под себе си.
— Всъщност защо си дошла?
— Касиан каза, че не си напускала апартамента си, откакто се върнахме, и реших, че може да си гладна. Пък и си нямах друга работа.
— Касиан все си вре носа в чужди работи.
— Грижа го е за теб. За всички вас. Вие сте единственото му семейство.
Вътрешният кръг беше единственото семейство за всеки от тях.
— Ох! — рече лаконично тя, изучавайки някаква страница. Въпреки това изглеждаше доволна.
Нещо червено привлече вниманието ми към пода до нея.
Използваше кървавия си рубин за преспапие.
— Рис те е убедил да не унищожаваш Адриата заради рубина?
Амрен вдигна очи, пълни с бури и освирепели морета.
— Нищо подобно. Онова ме убеди да не унищожавам Адриата.
Тя посочи към един скрин.
Върху него, изпружена като змия, лежеше позната огърлица от диаманти и рубини. Бях я виждала и преди — в съкровищницата на Таркуин.
— Но как… какво…
Амрен се поусмихна.
— Вариан ми я изпрати. За да смекчи обявената от Таркуин кръвна вражда.
Още първия път си бях помислила, че такава огърлица би подхождала само на величествена жена, а не се сещах за по-величествена от тази пред мен.
— Да не би двамата с Вариан…?
— Изкушавах се… но не. Копелето не можа да реши дали ме мрази, или ме желае.
— Защо не и двете?
Амрен се изкикоти гърлено.
— И аз това се питам.
И така започнаха седмиците на чакане. Чакане Амрен да си припомни езика, който само тя говореше в нашия свят. Чакане простосмъртните кралици да отвърнат на поканата ни.
Азриел продължаваше опитите си да проникне в дворовете им — все още неуспешно. Получавах сведения за това главно от Мор, която винаги знаеше кога ще се завърне в Дома на Ветровете и неизменно го посрещаше още на кацане.
Не ми разказваше почти никакви подробности — най-вече за това как му се отразяваше фактът, че толкова време не успяваше да внедри себе си или шпионите си в дворовете на простосмъртните. Сподели ми обаче, че стандартите, които сам си залагал, граничели с мазохизма. Почти невъзможно било да го склони на занимание, различно от работните му ангажименти и тренировките. Като изтъкнах обаче, че винаги я придружаваше до клуба на Рита, Мор ми призна, че дори този подвиг й бил отнел четири века. Понякога се чудех какво ли се случваше в Дома на Ветровете, докато двамата с Рис пребивавахме в градската къща.