Ходех там само сутрин за тренировките си с Касиан, който, също като Мор, беше решил да ме насочи към точно определени храни, за да възвърна по-бързо загубеното си тегло, а с него и някогашната си сила и бързина. С течение на дните минавахме от физическа отбрана към боравенето с илириански нож, толкова остър, че веднъж едва не отсякох ръката на Касиан.
Въпреки това се научавах — макар и бавно. Болезнено бавно. Досега Касиан ми беше дал само една сутрин за почивка от бруталното си обучение, и то защото трябваше да отлети до човешките земи, за да провери дали сестрите ми не са получили вест от кралиците и да им предаде още едно писмо от Рис, което да им изпратят.
Предполагах, че срещата с Неста е минала очаквано кошмарно, защото урокът ми на следващата сутрин беше по-дълъг и по-тежък от обичайното. Попитах го какво му беше казала Неста, за да го ядоса толкова. Той ми нареди да си гледам работата, заявявайки, че семейството ми било пълно с деспотични умници.
Хрумна ми, че Касиан и Вариан май имаха какво да си поприказват по този въпрос.
През повечето следобеди… стига Рис да си беше у дома, обикновено се упражнявах с него. Съзнание срещу съзнание, сила срещу сила. Лека-полека прехвърляхме много от дарбите, които бях наследила — огън и вода, лед и тъмнина. Знаехме, че има и множество неоткрити, скътани някъде в мен. Ответрянето още ми беше непосилно. Не бях успяла да го изпълня нито веднъж от онова снежно утро след срещата с Атора.
Нужно беше време да овладея всяка от дарбите си, повтаряше ми Рис ежедневно, когато започнех да се изнервям.
Винаги насищаше уроците ми с информация за Великите господари, чиято сила бях откраднала: за Берон, жестокия, суетен Велик господар на Двора на Есента; за Калиас, мълчаливия, лукав Велик господар на Двора на Зимата; за Хелион Заклинателя, Велик господар на Двора на Деня, чиито хиляда библиотеки били претършувани лично от Амаранта и чийто мъдър народ, отговорен за съхраняването на книжовното наследство на Притиан, блестял с магическите си умения.
Това да знам от кого идва силата ми, твърдеше Рисанд, било също толкова важно, колкото да я овладея. Страняхме от темата за хамелеонството, за хищническите нокти, които ми порастваха понякога. Нишките около нея бяха твърде оплетени, неизреченото — твърде ужасяващо и кърваво.
Затова се образовах относно политиката и историята на другите дворове и упражнявах мощта на господарите им, докато не започнах да прекарвам и дните, и нощите си с огън в устата и скреж между пръстите. Всяка вечер, изтощена от напъните на тялото и съзнанието ми, потъвах в дълбок сън, обладан от тъмнина с аромат на жасмин.
Дори кошмарите ми нямаха сили да ме преследват.
В дните, когато Рис имаше работа другаде — да дирижира събитията в собствения си двор, да напомня на народа си кой ги управлява и кой раздава правосъдие, да подготвя неизбежния ни поход до Хиберн, — обикновено четях, стоях при Амрен, докато работеше върху Книгата, или се разхождах из Веларис с Мор. Последното занимание ми беше най-приятно, а и приятелката ми определено знаеше как да харчи пари. Погледнах само веднъж сметката, която Рис ми беше отворил — само веднъж и осъзнах, че ми плаща твърде, твърде много.
Стараех се да не оклюмвам в дните, когато отсъстваше, да не признавам пред себе си, че вече извличах удоволствие от овладяването на силите ми и… закачките с него. Но дори когато го нямаше у дома, с Рис си общувахме чрез бележките, които се бяха превърнали в малката ни, странна тайна.
Един ден ми писа от Сезере, градчето на североизток от Веларис, където имаше среща с шепата оцелели жрици, за да обсъдят реставрацията на храма им след опустошителното нападение на Хиберн. Беше ме уверил, че никоя от тях не е като Ианта.
Разкажи ми за рисуването.
Отговорих му от пейката в градината. Времето се беше постоплило и фонтанът най-сетне бълбукаше ведро.
Няма много за разказване.
И все пак.
Отне ми известно време да измисля отговора си, да надникна в малката дупка в себе си и да си спомня какво бе онова забравено чувство.