Едно време си мечтаех само за това със семейството ми да имаме достатъчно храна, за да прекарвам дните си в рисуване. Самото това исках. Нищо друго.
След кратка пауза Рис ми отговори:
А сега?
Сега не знам какво искам. Вече не мога да рисувам.
Защо?
Защото тази част от мен е празна.
Макар че онази нощ, когато го бях видяла на колене в леглото му… нещо се беше променило в мен. Обмислих следващото си изречение и написах: Ти винаги ли си искал да станеш Велик господар?
Отново пауза, този път по-дълга.
Да. И не. Още от малък знаех, че не искам да управлявам като баща си. Затова реших да бъда различен Велик господар; исках да браня народа си, да променя възгледите на илирианците и да стъпча покварата, която тровеше земите ни.
В първия момент не можах да възпра сравнението: Тамлин не беше станал Велик господар по свое желание. Ненавиждаше поста си и може би… може би именно заради това дворът му беше такъв. Рисанд от своя страна имаше визия, имаше волята и желанието да управлява… Ето защо беше постигнал толкова.
А после беше дал всичко да го защити.
Точно това беше видял и у Таркуин, затова кървавите рубини го бяха натъжили така. Друг Велик господар с визия — съвършено нова визия за бъдещето на Притиан.
Затова написах:
Може да си безсрамен флиртаджия, но поне си и ненадминат Велик господар.
Като се прибра същата вечер, по устните му плъзна котешка усмивка и вместо поздрав каза:
— Ненадминат Велик господар, а?
Плиснах цяла кофа вода в лицето му, а той дори не опита да се предпази. После просто изтръска глава като куче и така ме намокри, че избягах. Смехът му ме съпроводи чак до горния етаж.
Зимата бавно губеше битката с пролетта, когато една сутрин намерих поредното писмо от Рис до леглото си. Нямаше химикалка.
Тази сутрин няма да тренираш с втория си най-любим илирианец. Кралиците най-сетне благоволиха да ни отговорят. Чакаме ги в имението на семейството ти още утре.
Нямах време за притеснение. След вечеря, под прикритието на тъмнината, Рис вече ме носеше над разпролетяващите се човешки земи, докато режещият вятър пищеше край ушите ми.
На следващата сутрин сестрите ми се появиха в най-хубавите си дрехи, достойни за всяка кралица, била тя елфическа или простосмъртна.
Същото можеше да се каже и за мен.
Облечена бях в бяла рокля от шифон и коприна с типичната за Двора на Нощта разголена кройка. Златистите й акценти лъщяха на утринната светлина, изливаща се през прозорците на гостната. За щастие, баща ми имаше поне още два месеца работа на континента — навярно в преследване на някоя жизненоважна търговска сделка.
Стоях до Рис, който се бе спретнал в обичайния си черен тоалет; крилете му ги нямаше, а върху лицето си носеше маска на спокойствие. Различното беше само тъмната корона на главата му — метален венец от гарванови пера, наподобяващ моята златна диадема.
Касиан и Азриел седяха на пост до далечната стена. Наглед невъоръжени.
Сифоните им обаче проблясваха на светлината и ми стана чудно какви ли оръжия можеха да свикат с тях, ако се наложеше. Но така бяха повелили кралиците: никакви оръжия. Въпреки че илирианските воини сами по себе си бяха достатъчно опасни.
Мор, облечена в червена рокля, подобна на моята, погледна намръщено към часовника върху бялата полица над камината, потупайки нетърпеливо с крак по шарения килим. Колкото и да исках да я запозная със сестрите ми, Неста и Илейн изглеждаха толкова напрегнати и бледи, когато пристигнахме, че моментът не ми се стори подходящ.
Един ден — един ден щях да ги събера всичките. Ако преди това не загинехме във войната. Ако кралиците склоняха да ни помогнат.
Удари единайсет.
Почетните ни гостенки имаха още две искания.
Срещата трябваше да започне в единайсет. Нито по-рано, нито по-късно.
И държаха да знаят точното географско разположение на къщата. Разположението и размера на всяка стая. Подредбата на мебелите. Къде се намираха вратите и прозорците. В коя стая се очакваше да ги посрещнем.
Азриел им беше подсигурил необходимата информация с помощта на сестрите ми.
Звънът на часовника над камината беше единственият звук в къщата.
Като удари за последен път, осъзнах, че третото искане не беше само от съображения за сигурност.
Не. Когато в стаята влетя странен вятър и пред нас изникнаха пет фигури, всяка обградена от по двама стражи, осъзнах, че кралиците умееха да се ответрят.