— Пратеничка със златна корона. Такава ли е традицията в Притиан?
— Не — отвърна галантно Рисанд, — но й стои толкова добре, че не можах да устоя.
Златната кралица не се усмихна, а продължи да размишлява на глас:
— Човешко момиче, превърнало се във Върховен елф… и заело почетно място до Велик господар. Интригуващо.
Задържах раменете си изправени, брадичката си — гордо вдигната. През последните седмици Касиан ме учеше как да преценявам опонента си, а какво бяха думите й, ако не началните стъпки на някаква атака?
Най-възрастната кралица се обърна към Рис.
— Предоставяме ти част от времето ни. Не го пропилявай.
— Как овладяхте ответрянето? — попита Мор от мястото си до мен.
Златната кралица й се усмихна — половинчато, подигравателно — и отвърна:
— Това е тайна и дар от вашата раса.
Ясно. Рис ме погледна, а аз преглътнах и се преместих леко напред в стола си.
— Задава се война. Извикахме ви тук, за да ви предупредим… и да поискаме нещо от вас.
Без измами, без кражби, без ласкателства. Рис не смееше дори да надзърне в съзнанията им от страх да не задейства защитните заклинания около Книгата и да не унищожи напълно шансовете ни.
— Наясно сме, че се задава война — рече старицата с глас като суха шума. — Готвим се за нея от много години.
Като че ли трите останали жени бяха наблюдателки, докато възрастната и златокосата водеха разговора.
— Смятаме, че човеците по тези земи живеят в неведение относно по-голямата заплаха — отбелязах, колкото можах по-ясно и спокойно. — Не видяхме знаци за сериозна подготовка.
Азриел беше успял да разбере поне този плашещ факт.
— Тези земи — подхвана хладнокръвно златната — са само късче територия от обширния ни континент. Нямаме интерес да ги защитаваме. Би било прахосване на ресурси.
Не. Не, това…
— Но не мислите ли, че загубата на дори един невинен живот е недопустима? — провлачи Рис.
Възрастната кралица сключи сбръчканите си ръце в скута си.
— Да. Загубата на живот винаги е трагедия. Но във военно време е така. Ако се наложи да пожертваме тази малка територия, за да спасим останалата част от земите си, така и ще сторим.
Нямах сили да погледна сестрите си. Да помисля за дома им, който можеше да се превърне в пепелище.
— Тук живеят добри хора — пророних дрезгаво.
Златокосата кралица парира вежливо:
— Ами тогава нека Върховните елфи на Притиан ги закрилят.
Мълчание.
Докато Неста не процеди зад нас:
— Тук работят прислужници. Със семейства. С деца. А искате да ни оставите на благоволението на елфите?
Лицето на старицата омекна.
— Решението не е лесно, момиче…
— Решението ви е подбудено от страх — озъби се Неста.
Намесих се, преди сестра ми да ни изкопае още по-дълбок гроб.
— Толкова омраза има между народите ни… А сте готови да оставите вашия в ръцете на елфите?
— Не е ли редно точно те да го защитават? — попита златокосата и килна глава настрани, разливайки водопад от къдрици върху едното си рамо. — Все пак те създадоха заплахата. — Тя изсумтя. — Не е ли редно и елфите да пролеят малко кръв след всичките си престъпления през годините?
— Във враждата помежду ни няма невинна страна — оспори я кротко Рис. — Ала можем да защитим безпомощните. Заедно.
— Хм? — учуди се старата кралица и бръчките по лицето й като че ли се втвърдиха, станаха още по-дълбоки. — Великият господар на Двора на Нощта иска да се съюзим, да спасяваме животи заедно. Да се борим за мир. Ами всички жестокости, които сте ни причинили през дългото си, пъклено съществувание? И това всичко от Великия господар, който носи тъмнина след себе си и разбива съзнания с един поглед? — Тя се изкикоти като сврака. — Дори на континента сме чували за теб, Рисанд. Знаем какво прави Дворът на Нощта, какво причинява на враговете си. Мир? Не очаквах същество, което разтапя умове и изтезава за забавление, да знае тази дума.
В кръвта ми закипя гняв; в ушите ми запращяха живи въглени. Но потуших огъня, който бавно подклаждах през изминалите няколко седмици, и опитах отново:
— Щом не желаете да защитите народа си, то предметът, който поискахме от вас…
— Нашата половина от Книгата, девойче — прекъсна ме старухата, — ще си остане в свещения ни дворец. Не е напускала белите му стени от деня, в който предците ни са я получили като част от Мирния договор. И няма да ги напусне точно сега, когато ни предстои да се изправим срещу варварствата на Севера.