— Искате доказателство? — Притаих дъх и се замолих… молих се да не им каже. Той сви рамене и сребърните шевове на жакета му просветнаха на слънцето. — Ще ви го набавя. Чакайте вест от мен и се върнете тук, като ви свикам.
— Никой не може да ни свиква, бил той човек или елф — възрази златокосата с престорена усмивка.
Може би заради това не му бяха отговорили толкова време — за да му покажат кои са.
— Тогава заповядайте, когато решите — отвърна Рис с хаплив тон, който накара стражите им да пристъпят напред.
Касиан само им се ухили и по-разумните сред тях мигновено пребледняха.
Рис килна глава и добави:
— Дано при следващата ни среща проумеете колко важна е Книгата и за двете страни.
— Нека първо видим доказателството ти. — Старата кралица изплю думата като отрова. Една част от мен ми напомни, че не е препоръчително да удрям кралска особа на преклонна възраст, колкото и гнусно да се усмихваше. — Браним Книгата от петстотин години насам. Няма да ви я предадем без основателна причина.
Стражите се струпаха край тях, сякаш думите и бяха някакъв уговорен сигнал. Златокосата кралица ми подхвърли с присмех:
— Успех!
В следващия миг всичките изчезнаха. Всекидневната внезапно ми се стори твърде голяма, твърде тиха.
Докато Илейн — Илейн — не въздъхна с думите:
— Дано изгният в ада.
41.
Почти не говорихме по време на ответрянето до Веларис. Амрен ни чакаше в градската къща с омачкани дрехи и обезпокояващо бледо лице. Трябваше да и занеса кръв възможно най-скоро.
Вместо да ни събере в трапезарията или всекидневната, Рис тръгна по коридора с ръце в джобовете, подмина кухнята и излезе в задната градина.
Останалите се задържахме във фоайето, вперили погледи след него. Излъчваше спокойствие — но като затишие пред буря.
— Да разбирам, че срещата е минала добре — отбеляза Амрен.
Касиан я изгледа свирепо и закрачи след приятеля си.
Слънцето и сухият ден бяха затоплили градината и от множеството лехи и саксии вече надничаха зелените главички на някои растения. Рис седеше на ръба на фонтана, опрял лакти в коленете си и приковал очи в покритите с мъх плочки между краката си.
Всички останали се настанихме в белите железни столове, разпръснати из двора. Да можеха да ни видят човеците: елфи, седнали на желязо. Веднага щях да изхвърлят нелепите си дрънкулки и бижута. Навярно дори Илейн щеше да получи годежен пръстен, който не беше изкован с омраза и страх.
— Ако си дошъл тук да се давиш в мъка, Рис — подхвана Амрен от мястото си на една малка пейка, — просто кажи, за да се върна към работата си.
Той вдигна виолетови очи към нейните. Студени, без нито капка чувство за хумор.
— Човеците искат доказателство за добрите ни намерения. За да се уверят, че могат да ни имат доверие.
Амрен стрелна поглед към мен.
— Фейра не им ли стигна?
Опитах да не се засягам от думите й. Не, не им стигнах; навярно дори се провалих в ролята си на пратеничка…
— Фейра е повече от достатъчна — заяви Рис с онова познато смъртоносно спокойствие и ми стана чудно дали не бях пуснала окаяните си мисли по връзката ни. Веднага вдигнах щита си. — Те са глупачки. Още по-лошо — уплашени глупачки.
Той отново заоглежда земята, сякаш изсъхналият мъх и каменните плочки образуваха символи, видими само за него.
— Бихме могли да ги… детронираме — предложи Касиан. — Да възкачим на престолите им нови, по-мъдри кралици, готови да преговарят с нас.
Рис поклати глава.
— Първо, би отнело твърде дълго. Не разполагаме с толкова време. — Замислих се за пропилените седмици, за усърдните опити на Азриел да проникне в дворовете им. Щом дори сенките и шпионите му не успяваха да преодолеят вътрешните им защити, едва ли един наемен убиец би се справил. Азриел потвърди съмненията ми, поклащайки глава към Касиан. — И второ — продължи Рис, — не знаем дали това няма да повлияе на магията в тяхната половина от Книгата. Трябва да ни я дадат доброволно. Не е изключено магията да усети замисъла ни. — Той засмука умислено зъбите си. — С тези кралици трябва да постигнем съглашение.
— Може да опитаме отново — обади се Мор. — Позволи ми да говоря с тях, да отида в двореца им…
— Не — отсече Азриел. Мор вдигна вежди и бронзовото лице на воина поруменя. Изражението му обаче остана решително, а погледът му непоклатим. — Няма да стъпваш в земите на простосмъртните.