— Нали не ти е хрумнало да ги доведеш тук? — разтревожих се аз.
— Разбира се, че не. Рискът е прекалено голям. Дори за една нощ да ги поканим, ще има кръвопролития. Затова просто ще им покажа града ни.
— Ще решат, че си насадил картината в съзнанията им — рече Азриел.
— Не — отрече Рис и стана на крака. — Наистина ще им го покажа. Ще играем по техните правила.
Амрен тракна с нокти.
— Какви ги говориш, Велики господарю?
Рис обаче се обърна към Мор.
— Изпрати вест до баща си. Ще посетим другия ми двор.
Кръвта ми замръзна. Дворът на Кошмарите.
Впоследствие разбрах, че семейството на Мор от хилядолетия притежавало вълшебно кълбо, наречено Веритас, пропито с магията на истината, която тя твърдеше, че владее заедно с голяма част от роднините си. Веритас беше един от най-ценните им и ревностно пазени талисмани.
Рис нямаше време за планове. Просто още утре следобед щяхме да посетим Двора на Кошмарите в Изсечения град, като първо ни ответреше до гигантската планина, в чиито скали беше построен, а оттам щяхме да се придвижим по въздух.
Трима ни с Мор и Касиан взимаше само колкото да не изглежда подозрително внезапното му посещение в двора, а Азриел щеше да открадне кълбото от покоите на баща й.
На вечеря Рис ми разказа, че човеците знаели за магическото кълбо, дори го били използвали по време на Войната. Кралиците щяха да го познаят веднага. Така щяха да са сигурни, че виждат пълната истина, а не илюзия, насадена от Рис, когато им покажеше в него Веларис и обитателите му — нещо като надникване в жива картина.
Останалите предложиха други места от земите му, с които можеше да докаже, че не е кръвожадният садист, за когото го представяха хората, но той ги увери, че никое от тях нямаше да има същия ефект като Веларис. В името на народа си, в името на света щеше да предложи на кралиците едно важно късче истина.
След вечеря реших да се поразходя из града и в крайна сметка се озовах пред Дъгата. Нощният квартал кипеше от клиенти, художници и обикновени граждани, излезли да разгледат множеството дюкяни и галерии или да си набавят художнически материали.
В сравнение с блещукащите светлинки и пъстрите цветове на малкото хълмче, спускащо се към реката, улиците зад мен изглеждаха помръкнали и спящи.
Живеех тук близо два месеца, а още не бях събрала куража да посетя най-пъстрия квартал на Веларис.
Но Рис… Рис беше готов да изложи на риск красивия си град, прекрасните му жители заради идеята, която можеше да се окаже непостижима. Дали пък не го ръководеше чувството на вина, задето го беше защитил, докато цял Притиан страдаше? Дали, предлагайки Веларис на сребърен поднос, не целеше да облекчи бремето върху плещите си? Усетих болка в гърдите си и потрих мястото.
После пристъпих към квартала — и спрях.
Май трябваше да дойда с Мор. Но тя си тръгна след вечеря, бледа и изнервена, пренебрегвайки опитите на Касиан да говори с нея. Малко след това Азриел отлетя на среща с шпионите си, като обеща на тревожно крачещия Касиан да я намери.
А Рис… Той си имаше достатъчно грижи. И не възрази, когато заявих, че отивам на разходка. Дори не ме предупреди да внимавам — дали защото ми имаше доверие, или защото вярваше в абсолютната сигурност на града си, а може би просто защото знаеше колко бурно щях да реагирам, ако опиташе да ме спре.
Поклатих глава, прогонвайки блуждаещите си мисли, и отново отправих поглед към главната улица на Дъгата.
През последните няколко седмици усещах проблясъци в дупката в гърдите ми — откъслечни образи, но нищо ясно. Нищо кипящо от живот и копнеж да излезе на бял свят. Не и както в онази нощ, когато го бях видяла на колене в леглото му, свил криле зад голото си, татуирано тяло.
И бездруго беше глупаво да влизам в Художническия квартал, при положение че предстоящата война можеше да го остави в руини. Да се влюбвам в него, когато имаше такава опасност да го загубя.
Затова постъпих като страхливка и се прибрах у дома.
Рис ме чакаше във фоайето, облегнат на стълбищния парапет. Лицето му беше мрачно.
Спрях по средата на килима.
— Какво има?
— Обмислям дали не е най-разумно да останеш тук утре.
Крилете му ги нямаше — дори сянката им не се виждаше.
Скръстих ръце.
— Нали каза, че ще ме вземеш с вас.
Не ме заключвай в тази къща, не ме отблъсквай…
Той прокара пръсти през косата си.
— Утре ще трябва да се превърна в нещо различно, а… не искам да ме виждаш в такава светлина. Начинът, по който ще трябва да се отнасям с теб, с другите…