— Маската на Великия господар — прошепнах аз.
— Да.
Той седна на най-долното стъпало.
Аз останах на мястото си и попитах плахо:
— Защо не искаш да те виждам такъв?
— Защото едва започна да ме възприемаш като нещо, различно от чудовище, и не желая да те подлагам на онова, което ни чака утре, да те връщам под планината, на мястото, където те намерих.
Под планината — в подземията. Да, бяха забравила. Щях да видя двора, по чийто модел Амаранта беше построила своя, щях да вляза под земята…
Но този път с Касиан, Азриел и Мор. С него.
Зачаках паниката, студената пот. Но така и не дойдоха.
— Нека помогна. Доколкото мога.
Звездната светлина в очите му помръкна.
— Ролята, която ще трябва да изиграеш, няма да е приятна.
— Имам ти доверие. — Седнах до него на стълбището, достатъчно близо, че тялото му да стопли изстиналото ми от хладния нощен въздух палто. — Защо Мор изглеждаше толкова притеснена, като си тръгна?
Той преглътна сухо. Усетих, че отговорът му се бави от гняв и болка, а не от недоверие. След малко каза:
— Бях в Изсечения град в деня, когато баща й обяви, че щял да продаде ръката й на Ерис, най-големия син на Великия господар на Двора на Есента. — Братът на Люсиен. — Ерис имаше репутация на жесток мъж и Мор… ми се примоли да предотвратя брака. Колкото силна и необуздана жена да беше, нямаше свой глас, нямаше права сред онзи народ. А моя баща не го интересуваше дали братовчедите му използват децата си като говеда за разплод.
— И какво стана? — прошепнах аз.
— Заведох Мор в лагера на илирианците за няколко дни. Щом видя Касиан, братовчедка ми реши да стори единственото нещо, което би свалило цената й пред онези хора. Разбрах чак впоследствие… а дотогава нещата сериозно се бяха объркали. С Касиан, с нея, със семействата ни. Изобщо поредната дълга история, но основното е, че Ерис отказа да я приеме за съпруга, понеже била обезчестена от незаконороден нисш елф… и предпочитал да си ляга със свиня, отколкото с нея. Семейството й… те… — Никога не го бях виждала толкова смутен. След кратка пауза се покашля и продължи: — Като й отмъстили порядъчно, я изхвърлили на границата с Двора на Есента с табела, закована върху тялото й, която гласяла, че Ерис трябвало да се оправя с нея.
Закована — закована… върху тялото й.
Рис подхвана отново с едва сдържан гняв:
— Ерис я оставил да мре в гората. Азриел я бе намерил на следващия ден. Едва го спрях да не изколи всички им.
Замислих се за свежото й лице, за жизнерадостния й смях, за жената, която не се интересуваше от мнението на околните. Навярно защото беше видяла най-грозната страна на расата си. И беше оцеляла.
Вече разбирах защо Рис не можеше да понася Неста за повече от няколко минути, защо не успяваше да потисне яда си по отношение на недостатъците й, макар и аз самата да се справях някак.
Огънят на Берон запращя във вените ми. Моят огън, не неговият. Нито този на сина му.
Хванах ръката на Рис и той погали с палец дланта ми. Опитах да не се замислям върху лекотата, с която го направи, и вместо това казах с решителен, спокоен глас, чужд дори за мен самата:
— Кажи ми какво се изисква от мен утре.
42.
Не се уплаших.
Нито от ролята, която Рис ми беше възложил за днес; нито от бурния вятър в познатата, заснежена планинска верига, неподдала се на живителната целувка на пролетта. Нито пък от чудовищното разстояние до подножията и долините й, докато Рис прелиташе плавно над тях. Касиан и Азриел летяха от двете ни страни; Мор щеше да ни чака при портите към лоното на планината.
Бях се вкопчила в напрегнатите рамене на Рис, наблюдавайки изнуреното му лице. Знаех какво да очаквам, но… дори след като ми беше казал какво трябва да направя, след като се бях съгласила, той ми се струваше някак… вглъбен. Потиснат.
Угрижен за мен, осъзнах постепенно.
Само заради видимата му тревога, за да поразсея напрежението му поне за няколкото минути, преди да влезем в ужасяващия му двор под планината, извиках над свистящия покрай ушите ни вятър:
— Амрен и Мор ми казаха, че размахът на илирианските криле говорел за размера на… едни други части.
Той стрелна поглед към мен, после го върна към покритите с борове хълмове под нас.
— Така значи.
Свих рамене и опитах да потисна спомена за голото му тяло онази нощ преди няколко седмици, макар че не бях видяла много.
— Освен това казаха, че крилете на Азриел били най-големи.