Азриел и Касиан кацнаха до нас след миг, прибирайки цветните си щитове обратно в Сифоните. Тримата бяха като природни стихии сред боровата гора. Рис дори не ме погледна, преди да заповяда на генерала си:
— Води я в двореца и ме чакайте там. Аз, ти идваш с мен.
Касиан се пресегна към мен, но успях да му се изплъзна.
— Не.
— Какво? — изрева гърлено Рис.
— Вземи ме с теб — настоях.
Не исках да отивам в онзи дворец от лунен камък, където щях да кръстосвам тревожно коридорите и да кърша ръце.
Касиан и Азриел имаха благоразумието да си замълчат. Рис, Майката да го благослови, само прибра крилете си и скръсти ръце — готов да ме изслуша.
— Виждала съм ясенови стрели и преди — заявих леко задъхано. — Мога да разбера къде са направени. И дали идват от ръката на друг Велик господар… ще усетя. — Дали идваха от Таркуин… — А и съм не по-лош следотърсач от всички вас. — С изключение на Азриел може би. — Затова вие двамата с Касиан тръгнете по въздух — продължих, все още очаквайки отказа му, заповедта да ме скрият в двореца, — а ние с Азриел ще хванем дирите им.
Яростта, върлуваща из заснежената поляна, стихна до леден, съмнително кротък гняв. Но Рис отвърна:
— Касиан, искам въздушни стражи по морските граници чак до Хиберн, патрулиращи в радиус от четири километра. Искам пехотинци по планинските проходи около южната граница; и сигнални огньове по всички върхове. Няма да разчитаме само на магия. — После се обърна към Азриел. — Като приключите, предупреди шпионите ти, че е възможно да са разкрити и трябва да се изнесат от постовете си възможно най-скоро. Изпрати нови. Положението остава в тайна. Няма да информираме двора за случилото се. Ако някой е видял нещо, казвайте, че е било обучение.
Защото не биваше да демонстрираме слабост — дори пред собствените му поданици.
Очите му най-сетне намериха моите.
— Имаме само час до срещата в двора. Постарайте се да ви стигне.
Претърсихме района, но нападателите ни бяха обрали опадалите стрели, дори сенките и вятърът нямаше какво да докладват на Азриел, сякаш врагът ни се беше укрил и от тях.
Ала вече за втори път знаеше къде може да намери двама ни с Рис…
След двайсетина минути Мор дойде при нас и попита какво е станало. Обяснихме й и тя се ответря към двореца, за да скалъпи някакво оправдание пред ужасното си семейство, тъй като не биваше да заподозират нищо.
Малко преди да изтече часът, с който разполагахме, още не бяхме открили нищо, а не можеше да отлагаме срещата повече.
Дворът на Кошмарите се разполагаше зад гигантски порти, изсечени в самата планина, която се издигаше толкова нависоко, че от основата й не виждах двореца, където някога бях живяла за кратко. Само сняг, скали и птици. Извън портите нямаше нищо — нито село, нито следи от живот. Нищо, подсказващо за целия град отвъд тях.
Когато с Мор прекрачихме прага им, потулих и любопитството, и притеснението си. Рис, Касиан и Азриел щяха да закъснеят с няколко минути.
Стражите пред каменните порти бяха облечени не в черно, както очаквах, а в сиво и бяло — маскировъчна броня, благодарение на която се сливаха със скалата зад тях. Без дори да ги погледне, Мор ме въведе в планинския град.
Тялото ми се скова веднага щом ме връхлетяха мракът и миризмата на скала, огън и печено месо. Познавах това място, бях страдала тук…
Но сега не се намирах В недрата на Планината. Това не беше В недрата на Планината.
И наистина, Дворът на Амаранта беше детско творение.
Дворът на Кошмарите — божие.
В недрата на Планината представляваше просто лабиринт от коридори, стаи и етажи, това… това беше истински град.
Мор ме поведе по булевард, обточен с извисяващи се към сумрака сгради и кули, домове и мостове. Метрополия, изсечена от тъмния камък на планината, място, където всеки сантиметър бе гравиран с изящни, чудовищни образи. Хиляди фигури танцуваха и развратничеха; просеха и гуляеха. Някои колони бяха изваяни с формата на увивни нощни цветя. Навсякъде шуртяха малки поточета и рекички, извиращи от сърцето на планината.
Изсеченият град. Място с толкова страховита красота, че ми беше трудно да скрия почудата и ужаса си. Отнякъде долиташе музика, а домакините ни не излизаха да ни посрещнат. Хората, с които се разминавахме — само Върховни елфи с мъртвешки бледи, студени лица, бяха облечени в разкошни дрехи. Никой не ни спря, никой не ни поздрави с усмивка или поклон.