Мор не им обръщаше никакво внимание, докато крачехме в пълно мълчание. Рис ми беше казал да не проронвам и дума, защото тук дори стените имали уши.
Мор ме отведе до още едни каменни порти, широко отворени в основата на дворец, изграден в самата планина. Официалното седалище на Великия господар на Двора на Нощта.
Върху портите бяха изсечени гигантски зверове, покрити с черни люспи — едни спяха в гнездо от остри нокти и зъби, други се биеха, трети се поглъщаха едни други в омагьосан кръг от черни тела. Помежду им се виеха жасмин и ипомеи. Сребристото сияние на витаещите из целия планински град елфически светлини сякаш съживяваше зверовете. Портите на вечността — така щях да нарека картината, която просветна мимолетно в съзнанието ми.
Мор — единствената искрица цвят и живот в това странно, сиво място — мина през тях.
Беше облечена във виненочервена рокля без ръкави, чиято ефирна материя прилепваше по гърдите и бедрата й, разкривайки щедро кожата по корема и гърба й. Разпуснатата й коса се стелеше на леки вълнички, а около китките й лъщяха дебели гривни от чисто злато. Кралица — кралица, която не се кланяше никому, която бе възтържествувала над всички им. Кралица, която притежаваше собственото си тяло, живота си, съдбата си и нито веднъж не се бе извинила за това.
Моят тоалет — донесен от нея в боровата гора — беше с подобна кройка и почти същият като онези, които ме принуждаваха да нося В недрата на Планината. Две ленти плат, едва покриващи гърдите ми, се спускаха надолу към пъпа ми, където коланът, препасващ талията ми, ги съединяваше в едно дълго парче, което минаваше между краката ми и обгръщаше оскъдно задните ми части.
Но тук не носех шифон в ярки цветове, а черна лъскава материя, проблясваща при всяко люшване на бедрата ми.
Мор беше увила косата ми като корона зад черна диадема, украсена с парченца диамант — досущ звездно нощно небе. Освен това потъмни и удължи миглите ми, нанасяйки елегантна, дръзка черна линия по ръбовете на горните ми клепачи. Устните ми оцвети в кървавочервено.
И така, двете влязохме в замъка под планината. Безкрайните му коридори гъмжаха от хора, които наблюдаваха всяко наше движение. Някои приличаха на Мор със златистите си коси и живописни лица. Някои й съскаха злобно.
Мор просто им се подсмихваше. А на мен ми се искаше да изтръгне гръкляните им.
Накрая пристигнахме в тронна зала от лъснат абанос. По безбройните колони, подпиращи ониксовия таван, се увиваха същите змиевидни същества като онези от каменните входни порти, но помещението беше толкова високо, че горната им част се губеше в сенки. Страховитите зверове сякаш се бяха възкачили, за да следят отгоре машинациите и тайните кроежи на владетелите. Няколко от тях образуваха и самия трон, като от двете страни на облегалката му, точно над раменете на Великия господар, се подаваше по една чудовищна глава.
Струпалата се тълпа ме пренесе за момент в тронната зала на Амаранта — толкова сходна беше атмосферата, злобата, бълваща отвсякъде. Подиумът в далечния край.
Златокос красив мъж препречи пътя ни към абаносовия трон и Мор спря невъзмутимо. Разбрах, че е баща й, преди да е проронил и дума.
Беше облечен в черно, а на главата му блестеше сребърна диадема. Кафявите му очи приличаха на стара пръст.
— Къде е той? — попита мъжът.
Без поздрави, без формалности. Все едно не съществувах.
Мор сви рамене.
— Появява се, когато сам реши.
И продължи напред.
Баща й извърна поглед към мен. И аз свиках върху лицето си маска като нейната — отегчена, безстрастна.
Златокосият впи поглед в очите ми, после го плъзна надолу по тялото ми — очаквах поне гнусна, похотлива усмивчица, но изражението му не издаваше нищо. Никаква емоция. Само безсърдечен студ.
Последвах Мор, преди отвращението да е пропукало собствената ми ледена маска.
Банкетните маси около черните стени бяха отрупани с едри, сочни плодове, усукани златисти хлябове, печени меса, бурета ябълково вино и бира, пайове и всевъзможни дребни сладкиши.
Сигурно при други обстоятелства лигите ми щяха да потекат, ала не и пред натруфените Върховни елфи. Не и когато никой не докосваше храната, защото не самата тя, а прахосването й демонстрираше могъществото и охолството им.
Мор директно се качи на обсидиановия подиум, до чието стълбище аз спрях, зае мястото до трона и обяви на тълпата с ясен, жесток, коварен глас:
— Великият ви господар ще дойде всеки момент. В лошо настроение е, затова ви съветвам да се държите подобаващо. Освен ако не желаете да се превърнете в тазвечерното зрелище.