И преди гостите да са зашушукали помежду си, го усетих. Усетих го.
Скалата под краката ми като че ли затрепери — запулсира в равномерен такт.
Стъпките му. Планината сякаш тръпнеше при допира им.
Всички в залата застинаха като мъртъвци, вкочанени от страх, че дори диханието им може да привлече вниманието на хищника, крачещ към нас.
Мор стоеше с изправени рамене и вдигната брадичка, от всяка нейна пора лъхаше дива, необуздана гордост.
Моята роля обаче изискваше да държа главата си сведена и да гледам изпод вежди.
Касиан и Азриел се появиха първи на входа. Генералът и сенкопоецът на Великия господар — и най-могъщите илирианци в историята.
Това не бяха мъжете, които вече познавах.
Черните им бойни одежди обгръщаха плътно мускулестите им тела, броните им наподобяваха люспеста драконова кожа, раменете им изглеждаха неописуемо по-широки, а лицата им излъчваха помитаща бруталност. Напомняха ми на абаносовите зверове, изсечени в колоните, покрай които вървяха.
Носеха още Сифони — не само онези по ръцете им. Имаха по един на гърдите си. По един на раменете и коленете си.
За момент краката ми се разтрепериха и осъзнах защо се бояха от тях лагерните лордове. Ако повечето илирианци се нуждаеха само от един Сифон, за да овладеят убийствената си мощ… Касиан и Азриел носеха по седем. Седем.
Придворните имаха благоразумието да отстъпят назад, за да им направят път към подиума. Крилете на илирианците лъщяха, а ноктите по върховете им разсичаха въздуха така, сякаш ги бяха наточили.
Касиан моментално се съсредоточи върху Мор, а Азриел си позволи само да надникне към нея, преди да огледа тълпата наоколо. Повечето дворяни избягваха погледа му, макар че видимо трепереха от илирианската стомана на Изповедника, надничащ иззад лявото му рамо.
Смъртната маска по красивото лице на Азриел вещаеше безкрайно, неумолимо мъчение и дори сенките трепереха след него. Знаех защо, знаех в името на кого беше готов да им покаже ада.
Тези хора бяха опитала да продадат седемнайсетгодишно момиче на един садист, а после я бяха изтезавали по начини, които не смеех дори да си представя. Сега същите тези насилници живееха в пълен ужас от тримата и приятели.
Правилно. Трябваше да се страхуват от тях.
От мен.
В този момент дойде и Рисанд.
Беше премахнал всички задръжки на силата си, на истинската си същност. Могъществото му изпълваше тронната зала, двореца, планината. Нямаше нито край, нито начало.
Без криле. Без оръжия. Без следа от воина. Появи се просто като изтънчения, жесток Велик господар, за какъвто го имаше светът. Вървеше с ръце в джобовете и черната му туника сякаш поглъщаше светлината. На главата му се разполагаше корона от звезди.
Нито следа от мъжа, който пиеше сам на покрива; от падналия ангел, коленичил в леглото си. Силата, струяща от него, едва не ме повали.
Това — това беше най-могъщият Велик господар на света.
Лицето на мечтите и кошмарите.
Очите му срещнаха моите за миг, докато крачеше гордо между колоните. Към трона, който си беше заслужил с кръв, саможертва и величие. Грохотната му мощ, неземната му красота накараха кръвта ми да запее.
Мор слезе грациозно от подиума и падна на коляно пред него. Касиан и Азриел последваха примера й.
Както и всички останали в залата.
Включително и аз.
Абаносовият под беше толкова лъснат, че видях червените си устни в него, безизразното си лице. Стъпките на Рисанд отекваха гръмко в съвършената тишина на залата.
— Я виж ти — проговори той. — Не е за вярване, че всички сте дошли навреме.
Касиан поизправи глава и се ухили одобрително на Рис — войсковият командир на
Великия господар, нетърпелив да пролее нечия кръв.
Ботушите на Рис спряха в полезрението ми.
Усетих ледените му пръсти върху брадичката си и вдигнах лице.
Всички коленичили придворни ни наблюдаваха. Това се изискваше от мен — да отвлека вниманието им с неочакваната си поява. Устните на Рис се извиха в усмивка.
— Добре дошла в дома ми, Фейра, унищожителке на проклятия.
Сведох поглед и натежалите ми от чернило мигли погъделичкаха скулите ми. Той изцъка с език и стисна по-силно брадичката ми. Всички в залата забелязаха натиска на пръстите му, хищническия ъгъл на главата му.
— А сега ела с мен.
Той побутна брадичката ми и аз станах на крака. Рис плъзна очи по тялото ми и имах чувството, че блясъкът в тях не беше просто представление.
Поведе ме по стъпалата на подиума — към трона. Седна в него и се усмихна леко на чудовищното си дворянство. Притежаваше и тях, и всеки сантиметър от абаносовия трон.