— Не биваше да те взимам. Да ти разкривам тази част от нас. От мен.
Никога не го бях виждала толкова раним, толкова… смутен.
— Добре съм. — Още не знаех как да възприемам случилото се. И това между нас, и това с Кеир. Но изборът беше лично мой. Да изиграя онази роля, да облека такива дрехи. Да му позволя да ме докосва. Пророних бавно: — Всички знаехме какво ще е нужно тази вечер. Моля те… моля те, не започвай… да ме защитаваш. Не по този начин.
Рис разбираше за какво говоря. В недрата на Планината ме беше защитил, но онзи първичен, мъжки гняв, който беше освободил върху Кеир… Изпотрошената стая, опръскана с червена боя, просветна в паметта ми.
— Никога, за нищо на света, не бих те заключил, не бих те принудил да останеш у дома. Но като те заплаши, като те нарече… — Курва. Така бяха наричали и него. Цели петдесет години. Самата аз бях чула Люсиен да изплюва думата в лицето му. Рис въздъхна насечено. — Трудно ми е да въздържам инстинктите си.
Инстинкти. Също като… някой друг имаше инстинкт да ме брани, да ме крие от опасности.
— В такъв случай е трябвало да се подготвиш по-добре — троснах му се. — Като че ли се справяше, преди Кеир да каже…
— Ще убия всеки, който ти посегне — изръмжа Рис. — Ще го убия, и то много, много бавно. — Задъхваше се. — Давай. Мрази ме… презирай ме.
— Ти си ми приятел. — Гласът ми пресекна на последната дума. Ядосах се на сълзите, които рукнаха по бузите ми. Дори не разбирах защо плача. Навярно защото преживяното на трона ми се беше сторило истинско, а едва ли беше. Не и за него. — Ти си ми приятел… и знам, че си Велик господар. Знам, че си готов на всичко да защитаваш двора си, да премахваш заплахите за него. Но не мога… не искам да спреш да ми споделяш, да не ме взимаш с вас само за да ме предпазиш от заплахите за мен.
Във въздуха затрептя тъмнина и крилете изникнаха от гърба му.
— Аз не съм Тамлин — процеди Рис. — И никога няма да бъда, нито ще се държа като него. Той те затвори в къщата си, за да вехнеш ден след ден.
— Опита да…
— Престани да ни сравняваш. Престани да ме сравняваш с него.
Думите му възпряха моите. Примигнах насреща му.
— Мислиш, че не знам как се помнят историите… как ще запомнят тази история? — Рис сложи ръце на гърдите си. Не бях виждала лицето му по-открито, по-изстрадало. — Аз съм злият господар, отвлякъл булката на пролетта. Аз съм демон, кошмар и ме чака лош свършек. Той е златният принц, героят, който ще те получи като награда, задето не е умрял от глупост и високомерие.
Всичко, което обичам, винаги ми се отнема, беше ми признал В недрата на Планината.
Ала думите му бяха като огниво за мен… за ямата от страх, зейнала в душата ми.
— Ами моята история? — изсъсках насреща му. — Моята награда? Няма ли значение какво искам аз?
— Какво искаш, Фейра?
Нямах отговор. Просто не знаех. Вече не.
— Какво искаш, Фейра?
Не продумах.
Смехът му беше горчив, крехък.
— Така си и помислих. Май не е зле да решиш.
— Може и да не знам какво искам, но поне не се крия зад маска — кипнах аз. — Поне показвам коя съм, макар и разбита на парчета. Да, правиш го, за да спасиш народа си. Но какво е оправданието ти за останалите маски, Рис? Защо не позволяваш на приятелите си да видят истинското ти лице? Вероятно защото така е по-лесно. Ами ако откриеш душата си пред някого, ако му покажеш всичко и той ти обърне гръб? И с право. На кого му се занимава с подобни бъркотии?
Той изтръпна.
Най-могъщият Велик господар в историята изтръпна. Разбрах, че съм го ударила силно. Засегнала съм го надълбоко.
Твърде силно. Твърде надълбоко.
— Рис — пророних.
— Да си вървим у дома.
Последната му дума увисна помежду ни и се запитах дали няма да я върне — дали собствената ми уста няма да излае, че онова място не е мой дом. Но мисълта за ясното синьо небе на Веларис по залез, за блясъка на градските светлинки…
Преди да се съглася, той хвана ръката ми, без да ме поглежда в очите, и ни ответря.
Вятърът зафуча глухо около нас и тъмнината ме обгърна, студена и чужда.
Касиан, Азриел и Мор ни чакаха в градската къща. Пожелах им лека нощ, а те приклещиха Рисанд да им обяснява с какво го беше провокирал Кеир.
Въпреки че още бях в онази рокля, която ми се струваше твърде вулгарна за атмосферата на Веларис, тръгнах към градината, явно с надеждата лунната светлина и хладът да избистрят ума ми.