Но откровено казано, просто чаках Рис. Последните ми думи към него…
Бях постъпила ужасно. Той ми беше доверил най-съкровените си тайни, а аз ги запратих в лицето му.
Защото знаех, че така щях да го нараня. Макар и всъщност да не говорех за него.
Минаха минути. Нощта още хладнееше, напомняйки ми, че пролетта не бе пукнала напълно, и аз потреперих под увисналата в звездното небе луна. Заслушах се в бълбукането на фонтана, в музиката откъм града… а него още го нямаше. Не че бях измислила какво да му кажа.
Знаех, че двамата с Тамлин са различни, че тазвечерният изблик на Рисанд бе оправдан, че и аз бих реагирала така. Подробностите около миналото на Мор бяха събудили зверска кръвожадност, жажда за мъст и у мен самата.
Знаех какво ме очаква. Знаех, че ще седя в скута на Рис, ще го докосвам, ще го използвам. Вече го използвах от доста време. И може би трябваше да му призная, че… че не исках нищо от него.
Вероятно Рисанд изпитваше нужда да флиртува с мен, да ме предизвиква, за да се разсее от останалото, да се почувства нормален. Както правех и аз.
И може би му бях казала всичко онова, защото най-сетне осъзнавах, че всъщност аз съм човекът, който не допускаше никого до душата си. А смущението му тази вечер, като видя как ми е повлиял… накара нещо в гърдите ми да се свие.
Ревнувах от Кресеида. Чувствах се толкова нещастна на баржата, защото исках на мен да се усмихва така.
И знаех, че е грешно, но… Не смятах, че Рис би ме нарекъл курва, понеже го желаех. Колкото и скоро да се бях разделила с Тамлин.
Нито пък приятелите му. Не и при положение, че и тях ги бяха наричали по същия начин, даже по-лошо.
И се бяха научили да живеят — да обичат — независимо от миналото си. Може би точно заради него.
Явно беше дошло време да споделя с Рис. Да му обясня, че не желая да се преструвам повече, че не искам да наричам това помежду ни шега, нито план.
Щеше да е трудно и се страхувах, но… Бях готова да опитам — с него. Наистина исках да постигнем нещо. Заедно. Не знаех дали беше само сексуално влечение, или нещо повече, или пък смесица от двете. Но щяхме да разберем.
Бях се съвзела достатъчно, че да опитам.
Стига и той да го желаеше.
Стига да не ми обърнеше гръб, щом му съобщях какво искам: него.
Не Великият господар, не най-могъщият мъж в историята на Притиан.
Просто… него. Човекът, изпратил музика в килията ми; грабнал ножа в тронната зала на Амаранта, когато никой друг не бе посмял да ме защити. Човекът, който се бореше за мен още оттогава и не ми позволяваше да рухна, да се загубя.
Затова го чаках в хладовитата лунна градина.
Но той не се появи.
Не го видях и на закуска. Нито на обяд. Нямаше го в цялата градска къща.
Дори му изпратих послание на последното листче, което беше използвал за тайната ни кореспонденция.
Искам да говоря с теб.
Цели трийсет минути чаках писмото да изчезне.
Ала то си остана в дланта ми, докато не го хвърлих в огъня.
Ядосана, тръгнах по улиците, без дори да обърна внимание на топлия слънчев ден, на въздуха, напоен с аромати на цитрус, диви цветя и свежа трева. Вълшебното кълбо беше при нас и съвсем скоро щяхме да се свържем с кралиците, които несъмнено щяха да позабавят отговора си само за да ни напомнят колко са важни; че и те имат своя власт.
Една част от мен искаше Рис да строши костите им, както беше сторил с Кеир миналата вечер.
Запътих се към апартамента на Амрен от другата страна на реката, колкото да подишам въздух и да избистря главата си.
Зимата наистина отстъпваше пред пролетта. На половината път съблякох палтото си и го преметнах през ръка, защото чувствах тялото си потно под дебелия кремав пуловер.
Намерих Амрен в същото положение като при последната ни среща: приведена над Книгата, с разхвърляни наоколо хвърчащи листове. Оставих бурканите с кръвта на масата.
Без да вдига поглед към мен, тя пророни:
— А. Причината Рис да ме сдъвче с парцалите тази сутрин.
Облегнах се на масата и свъсих вежди.
— Къде се е дянал?
— Да излови вчерашните ви нападатели.
Но ако те имаха ясенови стрели в арсенала си… Опитах да укротя тревогата, която задълба в сърцето ми.
— От Двора на Лятото ли са били според теб?
Кървавият и рубин още седеше на пода и служеше за преспапие заради речния бриз, който проникваше в стаята откъм отворените прозорци. Огърлицата от Вариан стоеше до леглото й. Сякаш я съзерцаваше всяка вечер, преди да заспи.
— Възможно е — отвърна Амрен, провлачвайки пръст по един ред от древния текст. Явно беше истински погълната от работата си, щом дори не обърна внимание на кръвта. Замислих се дали да не я оставя на мира. Но тя продължи: — При всички случаи май враговете ни са намерили начин да наблюдават магията на Рис. Затова го откриват толкова лесно, когато се ответря или използва силите си по друг начин. — Най-сетне вдигна поглед към мен. — Напускате Веларис след два дни. Рис иска да се установите в един от илирианските военни лагери, откъдето ще прелетите до човешките земи, след като кралиците се свържат с вас.