— Защо не още днес?
— Защото утре вечер е Звездопадът — отговори Амрен. — Първият от петдесет години насам, който ще отпразнуваме заедно. Народът очаква Великият му господар да чества с него.
— Какво е Звездопадът?
Очите на Амрен просветнаха.
— Утре светът извън нашите земи празнува Нинсар, Деня на семената и цветята. — Почти изтръпнах. Чак сега осъзнавах от колко време живеех тук. — Но Звездопадът — продължи Амрен — е нещо, което можеш да видиш само в Двора на Нощта, само тук отбелязваме него вместо Нинсар. Останалото ще научиш сама. По-добре да е изненада.
Е, това обясняваше защо хората като че ли се готвеха за голямо празненство: Върховни и нисши елфи бързаха към домовете си с купища пъстри диви цветя, цветни ленти и храна. Навсякъде по пътя ми дотук метяха и миеха улиците, украсяваха магазините.
— Ще се върнем ли скоро? — попитах аз.
Тя сведе поглед към Книгата на Диханията.
— Едва ли.
Нещо в гърдите ми се сви. За един безсмъртен това означаваше дълго, дълго време.
Приех последния й отговор като покана да си вървя, затова тръгнах към вратата в задната част на апартамента й. Амрен обаче каза:
— Като се върна след поражението над Амаранта, Рис беше същински призрак. Преструваше се, че не е, но точно такъв беше. Ти му вдъхна живот.
В гърлото ми заседна буца, а и не исках да мисля за това; не и при положение, че каквото и добро да бях направила за него — каквото и добро да бяхме направили един за друг, вероятно бе заличено от последните ми думи.
Ето защо отвърнах просто:
— Голям щастливец е, че има всички вас.
— Не — отрече с неочаквана топлина Амрен. — Ние сме щастливци, че имаме него, Фейра. — Обърнах се към нея. — През живота си съм познавала много Велики господари. — Продължи тя, забила поглед в Книгата. — Жестоки, коварни, малодушни, могъщи. Но нито един с мечти. Не и като неговите.
— Мечти за какво? — пророних аз.
— За мир. За свобода. За един обединен, процъфтяващ свят. За по-светло бъдеще… за всички ни.
— Той смята, че ще го запомнят като злодей.
Амрен изсумтя.
— Само че забравих да му кажа — продължих тихо, отваряйки вратата, — че злодеят обикновено е онзи, който заключва девойката в някоя кула и изхвърля ключа.
— Хм.
Свих рамене.
— А той беше онзи, който ме освободи.
Ако си се преселил другаде
— написах, като се прибрах от срещата с Амрен,
— можеше поне да ми завещаеш ключовете за къщата. Все оставям вратата отключена, като излизам. Кварталните обирджии започват да се изкушават.
Не получих отговор. Писмото дори не изчезна.
Опитах отново след закуска на следващия ден — сутринта на Звездопада.
Касиан твърди, че си се отцепил в Дома на Ветровете. Що за невеликогосподарско поведение? Ами обучението ми?
И този път не получих отговор.
Чувството ми за вина — и каквото друго ме гризеше — започна да избледнява. Едва се сдържах да не разкъсам листа, докато пишех третото си послание следобед.
Това наказание ли е? Явно членовете на Вътрешния ти кръг не получават втори шанс, ако те ядосат. Ти си един сръдлив страхливец.
Излизах от ваната, заслушана в оживените приготовления на града за празненството по залез, когато погледнах към бюрото, където бях оставила писмото.
Листът изчезна пред очите ми.
Нуала и Серидуен дойдоха да ми помогнат с обличането, а аз се мъчех да не надзъртам твърде често към бюрото, докато чаках — чаках ли, чаках отговора му.
Но той не дойде.
44.
Независимо от писмото, от свадата помежду ни, като погледнах в огледалото час по-късно, не можах да повярвам на очите си.
През последните седмици изпитвах такова облекчение от пълноценния си нощен сън, че бях забравила да се благодаря, задето успявах да задържа храната в стомаха си.