И лицето, и тялото ми бяха възвърнали здравия си вид — процесът, който щеше да отнеме още доста седмици за един простосмъртен, бе ускорен от чудото на безсмъртната ми кръв. А роклята ми…
Никога не бях обличала подобна и едва ли пак щеше да ми се отдаде такъв шанс.
Изработена от дребни скъпоценни камъчета в толкова бледосин, че почти бял цвят, кройката й следваше всяка извивка на тялото ми, преди да се спусне към пода, разливайки се около краката ми сякаш в езеро от разтопена звездна светлина. Дългите й ръкави бяха тесни и завършваха с маншети от чисти диаманти. Деколтето й се извиваше точно под ключиците ми, но скромността му бе подкопана от начина, по който роклята прилепваше по най-женствените части от тялото ми. Косата ми беше прибрана назад с два гребена от сребро и диаманти и се разстилаше свободно по гърба ми. Докато изучавах отражението си в огледалото, установих, че приличам на паднала звезда.
Накрая събрах смелост да се кача в градината на покрива, но никъде по пътя си не видях Рисанд. Ситните камъчета на роклята ми подрънкваха и шумоляха по мраморните подове, докато вървях из притъмнялата къща, чиито светлини до една бяха приглушени или угасени.
Всъщност така беше в целия град.
Крилата, мускулеста фигура стоеше на покрива и сърцето ми прескочи.
Но веднага усетих, че мирисът е друг, а когато Касиан се обърна и подсвирна, нещо в мен посърна.
— Трябваше да позволя на Нуала и Серидуен да обличат и мен.
Не знаех дали да се усмихна, или да го изгледам лошо.
— И ти не си за изхвърляне.
Беше заменил бойните си одежди и бронята с черна туника, ушита така, че да подчертава воинското му тяло. Черната му коса беше сресана и пригладена назад и дори крилете му изглеждаха по-чисти.
Касиан протегна ръце към мен. Сифоните му си бяха по местата — върху металните безпръсти ръкавици, подаващи се изпод дългите ръкави на жакета му.
— Готова ли си?
Той ми правеше компания през изминалите два дни по време на сутрешните ни обучения. Докато ме учеше как да използвам илириански меч — главно как да изкормвам с него, си приказвахме за какво ли не: за нещастното ни детство, за лов, за храна… Избягвахме само темата за Рисанд.
Споменал ми бе само веднъж, че Рис е в Дома на Ветровете, и явно изражението ми му беше подсказало, че не искам да знам повече.
— Умът ми не го побира как ще те нося с толкова скъпоценни камъни и мъниста по теб — усмихна ми се той. — Дано си упражнявала ответрянето, в случай че те изтърва във въздуха.
— Много забавно.
Позволих му да ме вдигне на ръце и той излетя от покрива. Още не бях усвоила ответрянето, но определено си мечтаех за криле. Гигантски, мощни криле, за да летя като тях; да видя света и всичко в него.
Под нас една по една угасваха и малкото останали светлинки. Нямаше и луна, а по улиците не се носеше музика. Цареше пълна тишина — сякаш градът чакаше да се случи нещо.
Касиан полетя през смълчания мрак към едрото туловище на Дома на Ветровете. Множеството му тераси и балкони бяха пълни с гости, макар че се виждаше само бледият отблясък от звездната светлина по косите им и се долавяха единствено тихите им разговори и дрънченето на кристални чаши.
Едва неколцина от тях обърнаха погледи към нас, когато Касиан ме остави на оживената тераса до трапезарията. Сфери бледа елфическа светлина озаряваха дълги маси с храна и безкрайни редове зелени бутилки с шампанско. Касиан изчезна и се върна, преди да съм усетила липсата му, пъхвайки чаша в ръката ми. От Рисанд нямаше и следа.
Вероятно щеше да ме избягва през цялото тържество.
Някой извика Касиан от другия край на терасата и той ме потупа по рамото, преди да тръгне натам. Висок мъж със скрито в сянка лице и лъснали бели зъби се здрависа по воински с него. Азриел вече стоеше до непознатия, прибрал криле плътно зад гърба си, за да не се блъскат гостите в тях. Днес тримата с Касиан и Мор бяха необичайно — макар и разбираемо — мълчаливи. Огледах се за останалите ми…
Приятели.
Думата прокънтя в главата ми. Такива ли ми бяха наистина?
Амрен не се мярваше никъде, но зърнах златистата коса на Мор в мига, в който и тя ме видя. Тръгна с грациозна стъпка към мен, облечена в чисто бяла рокля, която се състоеше от оскъдно парче коприна, подчертаващо всичките и пищни извивки. Естествено, като надникнах през рамото й, забелязах Азриел да зяпа най-безсрамно гледката, разкриваща се отзад, но Касиан и непознатият бяха твърде унесени в разговор, за да проумеят какво бе отвлякло вниманието на шпионина. Вълчият глад по лицето на Азриел накара стомаха ми да се свие за миг.