Усетих погледа му върху себе си и откъснах очи от небето. Светлини и сенки се гонеха по лицето му. Шумната тълпа по терасите почти заглушаваше щастливите викове и музиката от градските улици далеч под нас.
— Сигурно са стотици — скалъпих, провлачвайки поглед обратно към звездните стрели.
— Хиляди — отвърна той. — Ще валят чак до изгрев слънце. Поне така се надявам. На последния Звездопад ми се сториха по-малко от обикновено.
Преди Амаранта да го плени.
— Какво им се е случило?
Погледнах към него и той сви рамене. Нещо подскочи в гърдите ми.
— Ще ми се да знаех. Но всяка година се връщат.
— Защо?
— Защо всички се връщаме към нещо? Може би обичат мястото, към което са се устремили, и дългият път всяка година си струва. Нищо чудно да прелитат оттук, докато не остане една-единствена звезда. А тя навярно ще пътува вечно с надеждата някой ден да срещне друга.
Сведох очи към виното в чашата ми.
— Това е… много тъжна мисъл.
— Наистина.
Рис облегна ръка на парапета, достатъчно близо, че да я докосна с пръсти, ако имах смелостта.
Обгърна ни спокойна, плътна тишина. Ала в мен все още вилнееха твърде много думи.
Не знам колко време мина, но явно доста, защото, когато Рис проговори, едва не подскочих.
— Всяка година В недрата на Планината, дойдеше ли време за Звездопада, Амаранта правеше така, че… да и служа. Цяла нощ. Звездопадът не е тайна за онези извън нашия град. Дори Дворът на Нощта излиза от Изсечения град, за да погледа небето. Така че знаеше… Знаеше колко е важен за мен.
Спрях да чувам ликуващите тълпи под нас.
— Съжалявам. — Друго не можех да му кажа.
— Преодолявах го, като постоянно си напомнях, че приятелите ми и Веларис са в безопасност. Друго нямаше значение. Затова и позволявах да използва тялото ми, както пожелае, без да ме е грижа.
— Тогава защо сега не празнуваш с тях? — попитах, скътвайки ужасяващото му минало надълбоко в сърцето си.
— Те не знаят… какво ми причиняваше Амаранта по време на Звездопада. Не искам да съсипвам празника.
— Едва ли би го съсипал. Мисля, че с радост биха поели част от бремето ти.
— Както ти разчиташ на околните да ти помагат с неприятностите?
Вперихме погледи един в друг. Лицата ни бяха само на няколко сантиметра разстояние.
И може би всички онези думи, натрупани в мен… Може би не се нуждаех от тях точно в момента.
Пръстите ми докоснаха неговите. Топли и непоклатими — търпеливи, сякаш чакаха да видят какво друго ще сторя. Явно виното ми даваше кураж, защото погалих единия му пръст с показалец.
Тъкмо се обръщах към него, когато нещо ослепително и блещукащо се заби в лицето ми.
Залитнах назад и се превих надве с ужасен писък, криейки се от ярката светлина, която още виждах зад стиснатите си клепачи.
Рис се засмя озадачено.
Засмя се.
Като се уверих, че очните ми ябълки не са изгорели, се завъртях към него.
— Можеше да ослепея! — изсъсках и го блъснах в гърдите.
Той отново прихна. Истински, ведър, прелестен смях.
Аз избърсах лицето си с длани и щом ги погледнах, ахнах от смайване. Ситни бледозелени светлинки като капки боя проблясваха по кожата ми.
В главата ми се беше разбил звезден дух. Не знаех дали да се уплаша, или да се зарадвам. Или пък да се погнуся.
Понечих да изтъркам прашеца от бузите си, но Рис хвана ръцете ми.
— Недей — рече през смях. — Изглеждаш така, сякаш луничките ти блестят.
Сбърчих ядосано вежди и опитах да го блъсна отново, без да ме е грижа дали новата ми сила няма да го бутне от балкона. Все пак можеше да лети; щеше да се справи някак.
Той отстъпи встрани към парапета, но в същия момент една устремена звезда се разби право в лицето му.
Рис отскочи назад с ругатня. И от гърдите ми излетя гръмък звук. Не тихичък смях или сумтене, а чист кикот.
Докато аз се заливах от смях, той свали ръце от очите си.
Цялата лява страна на лицето му беше покрита със звезден прашец — все едно носеше божествена военна маска.
Вече разбирах защо не искаше да изтривам своята.
Рис заоглежда зеленеещите си ръце, а аз пристъпих към него, любувайки се на блещукащите прашинки.
Взех една от ръцете му и нарисувах звездичка върху дланта й. Преплетох блясъка и сенките така, че накрая заприлича на една от звездите, които ни бяха уцелили.
Пръстите му обгърнаха моите и аз вдигнах поглед. Усмихваше ми се. И изглеждаше толкова невеликогосподарски с лъскавия прашец по лицето си, че и аз му отвърнах с широка усмивка.