Дори не осъзнавах какво съм направила, докато изражението му не помръкна леко и устните му не се отвориха.
— Усмихни се отново — прошепна той.
Никога не му се бях усмихвала. Нито веднъж. Не се бях смяла пред него. В недрата на Планината не се чувствах способна, а след това…
А мъжът пред мен… мой приятел…
Толкова ми беше помагал, а аз не му се бях отблагодарила с нищо. Но току-що… току-що бях нарисувала нещо върху кожата му. Специално за него.
Бях нарисувала нещо.
Затова му се усмихнах — широко и непринудено.
— Прелестна си — пророни той.
Въздухът беше твърде гъст, твърде нагнетен между телата ни, между сплетените ни пръсти. Въпреки това казах:
— Дължиш ми две мисли още от първия ми ден тук. Кажи ми какво си мислиш.
Рис потри тила си.
— Искаш ли да знаеш защо през последните дни нито говорех с теб, нито идвах да те видя? Защото бях сигурен, че ще ми биеш шута. И просто… — Той прокара ръка през косата си и се засмя. — Реших, че е по-разумно да се крия.
— Кой би предположил, че Великият господар на Двора на Нощта може да се бои от едно неграмотно човешко момиче? — пошегувах се аз. Той се усмихна и ме побутна с лакът. — Дотук една. — Подканих го. — Дължиш ми още една мисъл.
Той сведе очи към устните ми.
— Иска ми се да можех да залича онази целувка от В недрата на Планината.
Почти я бях забравила — целувката, с която беше попречил на Амаранта да се
досети, че двамата с Тамлин се бяхме отдали на ласки в онази забравена зала. Безмилостна, изискваща целувка, но все пак…
— Защо?
Той отмести поглед към нарисуваната си длан.
— Защото ревнувах и бях ядосан и не я направих приятна за теб. Защото знаех, че ме мразиш.
Навлизахме в опасни води.
Не. Просто говорехме откровено. И с пълно доверие. С никой друг не бях общувала така.
Рис вдигна поглед към очите ми. И имах чувството, че лицето му отразява всички чувства по моето: жажда и копнеж, и изненада.
Преглътнах сухо и начертах нова линия в звездния прашец по силната му китка. Дъхът му като че ли секна.
— Искаш ли… искаш ли да танцуваш с мен? — прошепнах.
Той не отвърна толкова време, че накрая вдигнах глава да огледам лицето му. Очите му сияеха така, сякаш бяха посребрени.
— Искаш да танцуваме? — попита с пресипнал глас, обгръщайки с пръсти моите.
Посочих с брадичка към терасите под нас.
— Долу, с останалите.
Откъдето ни зовяха музиката, животът… където трябваше да прекара нощта с приятелите си. Исках да бъда с всички тях, макар и покрай непознати.
Нямах нищо против да изляза от сенките — нямах нищо против дори да остана в сенките, стига той да беше с мен. Мой приятел в хиляди опасности, борил се за оцеляването ми, когато никой друг не бе посмял, дори аз самата.
— Разбира се, че ще танцувам с теб — отвърна дрезгаво Рис. — Цяла нощ, ако пожелаеш.
— Дори да те настъпвам по краката?
— О, да.
Той се наведе и докосна с устни пламналата ми буза. Затворих очи. Невинната му целувка събуди у мен глад, който можеше да ме унищожи — да унищожи цял Притиан. А навсякъде около нас светът сякаш наистина се разпадаше, валяха звезди.
Като се отдръпна, по устните му сияеше звезден прашец. Погледнах го задъхано, а той ми се усмихна. Никой друг нямаше да зърне тази усмивка, беше се отказал от нея в името на народа си, на земите си.
— Толкова съм щастлив, че те срещнах, Фейра — пророни тихо.
Очите ми запариха и аз примигнах.
— Хайде — подръпнах ръката му. — Да празнуваме с останалите.
45.
В илирианския военен лагер, закътан дълбоко в северните планини, цареше адски студ. Очевидно пролетта още не беше навестила района.
Мор ме ответри, за да могат Рисанд и Касиан да ни прикриват.
Онази нощ танцувахме. Всички заедно. И за пръв път виждах Рис толкова щастлив — смееше се с Азриел, вдигаше наздравици с Мор, препираше се с Касиан. Танцувах с всеки от тях поотделно, а когато съмна и музиката стана някак по-нежна и разтапяща, Рис ме взе в обятията си и ме поведе в бавен блус. Гостите се заизнизваха, Мор заспа на канапето в трапезарията, а златният диск на слънцето озари Веларис.
После ме пренесе мълчаливо до градската къща през обагреното в розово, лилаво и сиво небе, целуна ме по челото и тръгна към своята стая в дъното на коридора.
Не се самозалъгвах за причината, поради която трийсет минути чаках вратата ми да се отвори. Или поне да почука на нея. Но не се случи нищо.
Няколко часа по-късно, докато обядвахме заедно, всички гледахме сънено, но все пак се държахме учтиво един с друг. Мор и Касиан ми се сториха необичайно мълчаливи, приказваха си главно с Амрен и Азриел, които бяха дошли да си вземем довиждане. Амрен щеше да продължи работата си по Книгата, докато получехме втората и част — ако я получехме; сенкопоецът отиваше да събере информация от шпионите си в другите дворове и отново да опита да проникне в човешките земи. Успях да си поговоря с всички, но през повечето време се мъчех да не поглеждам към Рисанд и да не мисля за тялото му, притиснато към моето, докато танцувахме с часове, за допира на устните му до кожата ми.