Точно заради тези мисли почти не бях успяла да спя.
Предателка. Макар и да бях напуснала Тамлин, се чувствах като предателка. Не бях с него от два месеца — само два. В елфическия живот това навярно се смяташе за едва ден.
Тамлин ми беше дал толкова много, толкова добрини беше сторил за мен и семейството ми. А аз вече въздишах по друг мъж. Колкото и да го ненавиждах заради онова, което ми беше причинил, за разочарованието… Предателка.
Думата продължаваше да отеква в главата ми дори докато с Мор, Рис и Касиан стояхме пред ветровития военен лагер. Мор се беше разделила с Азриел с кратка прегръдка. И шпионинът изглеждаше така, сякаш не го е грижа, докато не ми стрелна бърз предупредителен поглед. Още се дивях и възмущавах на предположението му, че бих си пъхнала носа точно в неговата работа.
Илирианският лагер, разположен досами върха на гориста планина, представляваше терен от голи скали и кал, насечен единствено от прости, лесни за събиране палатки и големи огнища. До линията на гората бяха изградени няколко по-сериозни постройки от сив планински камък. Комините им бълваха пушек в хладното облачно утро, разнасян от време на време от големите криле на множество илирианци, полетели към други лагери или към тренировъчните площадки, които се намираха в отсрещния край на лагера, на скалист терен, водещ до страховита пропаст. Купища оръжия бяха оставени на произвола на природните стихии, а в очертаните с тебешир зони воини на всякаква възраст тренираха с пръчки и мечове, щитове и копия. Бързи, смъртоносни, безмилостни. Не се чуваха нито оплаквания, нито крясъци на болка.
Това място не излъчваше ни капка топлина или уют. Дори къщите в противоположната част на лагера не изглеждаха като нечии домове, а по-скоро като сгради, използвани за подслон или склад.
Тук бяха израснали Рис, Азриел и Касиан — тук Касиан бе оставен да оцелява сам. Беше толкова студено, че треперех дори под дебелите си кожени дрехи. Не можех да си представя как едно дете, облечено в дрипи и без покрив над главата си, можеше да оцелее дори за една нощ, камо ли за цели осем години.
Лицето на Мор беше бледо, напрегнато.
— Мразя го това място — процеди тя под носа си и топлият й дъх замъгли въздуха пред нас. — Някой трябва да го изпепели.
Касиан и Рис не пророниха и дума, докато висок, широкоплещест по-възрастен мъж крачеше към нас, придружен от още петима илирианци с прибрани зад гърбовете им криле и ръце на удобно разстояние от оръжията им.
Въпреки че Рис можеше да разкъса съзнанията им на парчета, и то без дори да си вдигне пръста.
Всичките носеха по ръцете си Сифони с различни цветове, но по-малки от тези на Азриел и Касиан. И само по един. Не по седем, колкото бяха нужни на двамата ми приятели да удържат чудовищната си сила.
Водачът подхвана:
— Поредната проверка? Кучето ти — той кимна с брадичка към Касиан — ни посети едва миналата седмица. Момичетата са на обучение.
Касиан скръсти ръце.
— Не ги виждам на площадката.
— Първо имат домакинска работа — обясни мъжът, изопвайки рамене. Крилете му се разпериха леко. — Тренировките са след това.
От гърлото на Мор се разнесе тихо ръмжене и мъжът се обърна към нас леко скован. Тя му изпрати злобна усмивка.
— Привет, лорд Девлон.
Водачът на лагера.
Той я огледа пренебрежително и върна очи към Рис. Касиан изръмжа заканително.
Рис най-сетне благоволи да проговори:
— Колкото и да ми е приятно, че те виждам, Девлон, трябва да обсъдим два спешни въпроса: първо, както съвсем ясно ти е обяснил Касиан, момичетата трябва да тренират преди домакинската работа, не след нея. Изкарай ги на площадката. Веднага. — Потреперих от безкомпромисния тон на гласа му. Той продължи: — И второ, ще отседнем в лагера за известно време. Подготви някогашната къща на майка ми. Нямаме нужда от икономка. Ще се грижим сами за себе си.