Пламъците засъскаха и угаснаха толкова бързо, че не остана дори пушек.
Погледнах Рис в очите, изцъклени от удивление. И попитах пресипнало:
— Защо не ми каза по-рано?
Наблюдавах го в илирианските му бойни одежди, разперил криле по протежение на цялата поляна, докато древният меч надничаше иззад едното му рамо…
Видях образа му с онази ранена част от себе си — с дупката в гърдите ми. На пръв поглед изглеждаше ужасяващ, въплъщение на гнева и възмездието, но по-отблизо картината щеше да разкрива красотата на лицето му, крилете, разгърнати не в ярост, а от нужда да ме отнесе надалеч от всички опасности, да ме защити.
— Не ми се щеше да решиш, че опитвам да те настроя срещу него — отвърна той.
Виждах картината в съзнанието си; усещах я. Исках да я нарисувам.
Исках да рисувам.
Не изчаках да протегне ръка към мен, а направо го доближих. Вдигнах очи към лицето му и заявих:
— Искам да те нарисувам.
Той ме притегли нежно в обятията си.
— За предпочитане гол — прошепна в ухото ми.
46.
Бях толкова премръзнала, че не очаквах някога да се стопля. В земите на простосмъртните дори през зимата бях успявала да открия поне зрънце топлина, но след като почти изчерпах запасите си от магия онзи следобед, даже бумтящата камина не съумяваше да стопи леда, обгърнал костите ми. Пролетта изобщо посещаваше ли това проклето място?
— Избират точно такива терени — обясни Касиан, докато вечеряхме с овнешка яхния на маса, закътана в предната част на каменната къща, — за да са сигурни, че ще оцелеят само най-силните сред нас.
— Отвратителни хора — рече Мор над глинената си купа. — Нищо чудно, че Аз не иска да стъпва тук повече.
— Да разбирам ли, че обучението на момичетата е минало добре? — провлачи иронично Рис от мястото до мен. Бедрото му беше толкова близо до моето, че успяваше да сгрее поне него.
Касиан пресуши халбата си с бира.
— Склоних едно от тях да си признае, че не са имали тренировка от десет дни. Били са прекалено ангажирани с „домакинска работа“.
— Има ли воини по рождение сред тях?
— Да, три — отвърна Мор. — Три от десет не е зле. Останалите ще е достатъчно да научим на самоотбрана. Но онези трите… Притежават и инстинктите, и жарта. Въпреки че глупавите им семейства държат да подрежат крилете им и да ги държат като кобили за разплод.
Станах от масата и занесох купата си в мивката до стената. Къщата беше скромна, но все пак по-голяма и по-удобна от колибата, в която бях живяла някога. Предната стая служеше за кухня, всекидневна и трапезария; в задната и част имаше три врати: една към тясната баня, една към килера и една, водеща навън, защото по думите на Рис никой истински илирианец не живеел в дом само с един изход.
— Утре по кое време потегляш към Изсечения град? — попита я тихо Касиан и усетих, че май е време да се отравя към спалнята си.
Мор остърга с лъжица дъното на купата си. Яхнията беше дело на Касиан — биваше си го за готвач.
— След закуска. Може и преди. Не знам. Или пък следобед, когато стават от сън.
Рис вървеше на крачка зад мен с мръсна купа в ръка. Кимна към стръмното тясно
стълбище в дъното на къщата, на което очевидно се събираше само един илириански воин — поредната предпазна мярка, и аз погледнах към масата за последно, преди да поема нагоре.
Мор и Касиан бяха забили погледи в празните си купи и поне този път си говореха кротко.
С всяко следващо стъпало усещах все повече и повече близостта на Рис зад гърба ми, топлината му, приливите и отливите на силата му. В схлупеното пространство ароматът му ме обливаше, зовеше ме.
Горният етаж беше тъмен, осветен единствено от малкото прозорче в дъното на коридора и лунните лъчи, процеждащи се през тясната пролука в боровата гора около нас. Имаше само две врати и Рис посочи към едната.
— Тази вечер двете с Мор ще спите заедно. Просто й кажи да млъкне, ако се разприказва твърде много.
Едва ли щях. Ако имаше нужда да поговори с някого, да се разсее и да се подготви психически за предстоящото, щях да я слушам чак до зори.
Той хвана дръжката на отсрещната врата, но аз се облегнах на моята.
Само три стъпки ме деляха от него.
Толкова щеше да е лесно да прокарам ръце по гърдите му, да докосна красивите му устни със своите.
Той се обърна към мен и аз преглътнах.
Не исках да се замислям какво правя. Какво се зараждаше помежду ни.
Защото отношенията ни не бяха обичайни още от онзи Каланмаи, когато се запознахме. Още тогава, когато го смятах за безкрайно опасен, не ми беше лесно да се откъсна от него. Но сега…