Предателка, предателка, предателка…
Той отвори уста, но аз вече се бях пъхнала в стаята си, затваряйки вратата.
Леден дъжд се процеждаше през боровите клони, докато вървях в мъглата, облечена с илирианските си бойни одежди, въоръжена с лък, колчан и ножове и трепереща като бездомно куче.
Рис ме следваше на стотина метра с багажа ни. Бяхме кацнали дълбоко в гористите степи, толкова дълбоко, че трябваше да прекараме нощта тук; достатъчно дълбоко, че никой и нищо да не види втори „зрелищен изблик на пламъци и гняв“, както го беше описал Рис. Азриел не беше донесъл вести от сестрите ми за положението с кралиците, затова разполагахме с малко свободно време. Макар че Рис не ми го беше съобщил с особена радост същата сутрин. Но поне нямаше да лагеруваме на открито, тъй като наблизо имало странноприемница.
Обърнах се и видях първо гигантските му криле. Мор беше заминала още преди да се събудя и Касиан се държа доста свадливо по време на закуска… Толкова свадливо, че нямах търпение да довърша овесената си каша и да стана от масата. Дори съжалих илирианците, които щяха да си имат работа с него точно днес.
Като ме настигна, Рис спря и дори през провисналите клони на дърветата и неспирния дъжд видях как вдига въпросително вежди. Още не бяхме говорили за нощта на Звездопада, нито за онази вечер в Двора на Кошмарите, но докато се въртях безсънно в леглото си миналата нощ, реших да възприемам всичко като невинно забавление. Нямаше смисъл да усложняваме нещата. Ако гледах и на двете случки като чисто физически… не ми се струваха чак такова предателство.
Махнах с ръка, давайки му знак да остане намясто. След вчерашните събития не исках да е твърде близо до мен, за да не го изгоря. Или по-лошо… Той се поклони театрално, а аз врътнах очи и тръгнах към реката пред нас, обмисляйки кое е най-подходящото място да изпробвам огъня на Берон. Моя огън.
С всяка стъпка чувствах как Рис ме поглъща с поглед. А може би го усещах през връзката ни, през вдигнатите щитове в съзнанието ми — пристъпи на глад, толкова неутолим, че ми беше трудно да се съсредоточа върху задачата си… вместо върху спомена за това как ръцете му милват бедрата ми, как ме притискат към скута му.
Можех да се закълна, че долавях самодоволството му от другата страна на щита. Изсъсках ядосано и му показах вулгарен жест през рамо, макар че в същото време спуснах леко диамантената стена.
Самодоволството му премина в чиста радост, последвана от приятен трепет по гръбнака ми. И още по-надолу.
Лицето ми пламна и една суха клонка изпращя под ботуша ми като гръмотевица. Стиснах зъби. Горският килим се спускаше към сива река, толкова буйна, че несъмнено извираше от великанските снежни планини в далечината.
Да, мястото беше отлично. Вода, достатъчна да погаси огъня, ако случайно излезеше извън контрол, и голямо открито пространство. Вятърът духаше на юг, отнасяйки мириса ми надълбоко в гората. Тъкмо отварях уста да кажа на Рис, че не бива да се доближава повече, когато…
Силният вятър и буйната река ми попречиха да ги чуя, докато не ме обградиха.
— Фейра.
Завъртях се към гласа със стрела в тетивата на лъка си…
Четирима войници от Двора на Пролетта ме дебнеха като призраци откъм гората зад гърба ми, въоръжени до зъби и с изцъклени очи. Двама от тях познах веднага: Брон и Харт.
А между тях стоеше Люсиен.
47.
Ако исках да избягам, трябваше да се преборя или с пълноводната река, или с тях. Но Люсиен…
Червената му коса беше вързана на опашка и от обичайните му изтънчени одежди нямаше нито следа: носеше само кожена броня, мечове и ножове… Металното му око гледаше някъде над мен, а бронзовата му кожа бледнееше.
— Преследваме те от два месеца — пророни той, оглеждайки гората, речния бряг, небето.
Рис. Котелът да ми е на помощ! Рис беше твърде далеч и…
— Как ме намерихте? — уравновесеният ми, хладнокръвен глас изненада дори мен самата.
Преследваха ме. Сякаш бях дивеч.
Ако и Тамлин беше с тях… Кръвта ми стана по-ледена от мразовития дъжд, който се стичаше по лицето ми, по дрехите ми.
— Получихме сведения, че си била засечена в този район, но те надушихме по чиста случайност и…
Люсиен пристъпи към мен.
Аз отстъпих назад. До реката ми оставаше едва метър.
Окото на Люсиен изпъкна леко.
— Трябва да се махаме оттук. Тамлин е… напоследък не е на себе си. Ще те водя при…