— Не — отсякох аз.
Думата изскриптя през дъжда и боровата гора.
Четиримата войници се спогледаха и очите им отново попаднаха върху стрелата, с която ги държах на прицел.
Люсиен се взря в мен.
И осъзнах какво привлече вниманието му този път: илирианските бойни одежди. Цветът и жизнеността, които се бяха завърнали по лицето и тялото ми.
Тихата мощ в очите ми.
— Фейра — рече накрая и протегна ръка към мен. — Да си вървим у дома.
Не помръднах.
— Онова място не ми е дом, откакто му позволи да ме заключи вътре.
Той стисна устни.
— Беше грешка. Всички правим грешки. Той съжалява… повече, отколкото можеш да си представиш. Аз също.
Пак направи крачка към мен, а аз отстъпих с още няколко сантиметра.
До бурните води не оставаше много.
Обучението на Касиан нахлу с бясна сила в съзнанието ми, сякаш сутрешните му уроци изведнъж се превърнаха в спасителна мрежа, която спря полета ми към паниката. Докоснеше ли ме, Люсиен щеше да ни ответри. Не надалеч — не беше толкова силен. За сметка на това беше бърз. Щеше да ме отведе на километри оттук, после на още толкова, и на още толкова, докато не ме отдалечеше прекалено от Рис. Защото знаеше, че и той е тук.
— Фейра — продължи умолително Люсиен и ме доближи с още крачка, протегнал ръка към мен.
Насочих стрелата си към него и тетивата простена под напъна на пръстите ми.
Досега не се бях замисляла, че докато Люсиен беше обучаван да бъде воин, то Касиан, Азриел, Мор и Рис бяха родени воини. Касиан можеше да го смачка с един удар.
— Свали стрелата — пророни той, сякаш укротяваше диво животно.
Четиримата войници зад него също пристъпиха напред. Обграждаха ме.
Бяха изпратени да върнат изгубената любимка на Великия си господар, собствеността му.
— Не. Ме. Докосвай — процедих аз.
— Не разбираш в колко тежко положение сме изпаднали, Фейра. Имаме… аз имам нужда от теб. Сега.
Не исках да го слушам повече. Надникнах към реката под мен и прецених шансовете си.
Ала този поглед ми костваше… Люсиен се хвърли напред с протегната ръка. Само едно докосване ми беше нужно и…
Вече не бях домашният любимец на Великия господар.
И може би беше крайно време светът да научи, че имах остри зъби.
Единият пръст на Люсиен допря ръкава на кожения ми жакет.
А аз се превърнах в пушек и пепел, и нощ.
Светът застина и се огъна и видях как Люсиен се спуска толкова бавно към празното място, където преди миг бях стояла, че просто го заобиколих и хукнах към гората зад войниците.
Спрях и времето възвърна естествения си ход. Люсиен залитна, но успя да запази равновесие, преди да полети от ръба на скалата, и се завъртя с опулено око, търсейки новото ми местоположение. Брон и Харт се стреснаха и заотстъпваха назад. Надалеч от мен.
И от Рисанд.
Люсиен замръзна. Превърнах лицето си в ледено огледало; в безчувствен двойник на жестоката насмешка по изражението на Рис, който изтупваше невидими прашинки от тъмната си туника.
Беше облечен в черни, елегантни дрехи — нямаше ги нито бойните му одежди, нито крилете.
Изрядните, спретнати дрехи бяха просто поредното оръжие от арсенала му. С тях прикриваше способностите и могъществото си; произхода и пристрастията си. Оръжие, което си струваше цената на магията, макар и употребата и да ни излагаше на риск от проследяване.
— Малкият Люсиен — измърка Рис. — Достопочтената лейди на Двора на Есента не те ли е учила, че когато една жена откаже, не бива да упорстваш?
— Кучи син! — озъби му се Люсиен и се втурна между войниците, въпреки че не посмя да извади оръжията си. — Мръсен, курвенски кучи син.
Изръмжах глухо.
Люсиен стрелна поглед към мен и пророни с тих ужас:
— Какво си направила, Фейра?
— Не идвай да ме търсиш повече — отвърнах със същата кроткост.
— Той никога няма да спре да те търси, да те чака у дома. — Думите му ме удариха в стомаха, каквато и беше целта им. Люсиен явно го прочете по лицето ми, защото продължи: — Какво ти е причинил онзи? Да не би да е проникнал в съзнанието ти и…
— Достатъчно — спря го Рис, килвайки глава с обичайната си небрежна елегантност. — С Фейра си имаме работа. Връщай се у дома, преди да съм изпратил главите ви на стария ми приятел, за да му напомня какво се случва, когато лакеите му пристъпват границите ми.
Леденият дъжд шуртеше през яката на кожените ми дрехи и се стичаше надолу по гърба ми. Люсиен ни гледаше с мъртвешки бледо лице.
— Доказа ни се, Фейра. А сега си ела вкъщи.