— Не съм ти някое дете — процедих през зъби.
Точно така ме възприемаха в онзи двор: като хлапачка, нуждаеща се от глезене, търпеливо обясняване, закрила…
— Внимавай, Люсиен — провлачи Рисанд. — В противен случай скъпата ни Фейра може да изпълни заканата ми.
— Не сме ти врагове, Фейра — продължи умолително Люсиен. — Положението излезе извън контрол, Ианта също, но не бива да се предаваш толкова лесно…
— Ти се предаде — парирах аз.
Усетих как дори Рис застива до мен.
— Предаде мен — добавих с по-остър тон. — Беше ми приятел. А избра него… Избра да се подчиниш на него, макар и да виждаше какво ми причиняваха заповедите и правилата му, как чезнех ден след ден.
— Нямаш представа колко критични бяха първите няколко месеца — повиши тон Люсиен. — Трябваше да дадем пример на целия двор за обединение и покорство.
— Виждаше как ми се отразява животът там. Но твърде много се боеше от него, за да ми помогнеш.
Всичко се диктуваше от страха. Люсиен притискаше Тамлин, но винаги с мярка. И накрая неизменно се предаваше.
— Умолявах те — продължих задъхана от гняв. — Толкова пъти те умолявах да ми помогнеш, да ме изведеш от онази къща, макар и за час. А ти ме оставяше сама или ме затваряше в някоя стая с Ианта, или пък ме съветваше да имам търпение.
— И предполагам в Двора на Нощта е съвсем различно? — подхвърли тихо Люсиен.
Спомних си — спомних си какво знаех, какво бях изживяла тук. Какво Люсиен и останалите не биваше да научават за нищо на света, дори това да ми костваше живота.
И бях готова да го заложа, за да предпазя Веларис, за да предпазя Мор и Амрен, и Касиан, и Азриел… и Рис.
Затова пророних с нисък, тих глас, смъртоносен като ноктите, изникващи от върховете на пръстите ми, като странната тежест между плешките ми.
— Когато прекараш толкова време в мрак, Люсиен, той полепва по теб.
Импулс на изненада, на свирепа радост докосна щита в съзнанието ми и осъзнах, че над раменете ми се издигаха тъмни, ципести криле. Мразовитите целувки на дъжда пропиваха тялото ми с болезнен студ. Толкова чувствителни бяха илирианските криле.
Люсиен отстъпи назад.
— Какво си си причинила?
Аз му отвърнах с малка усмивчица.
— Човешкото момиче, което познавахте, умря В недрата на Планината. И нямам никакво желание да прекарвам безсмъртието си като домашен любимец на Великия господар.
Люсиен заклати глава.
— Фейра…
— Предай на Тамлин — едва не се задавих с името му, с мисълта за онова, което бе сторил на Рис и семейството му, — че ако отново изпрати хората си в тези земи, ще ви изловя до един. И ще ви демонстрирам на какво ме е научил мракът.
На лицето му изплува откровена болка.
Ала и тя не ме трогваше. Продължих да впивам непоклатим, студен, тъмен поглед в него. В съществото, в което и аз щях да се превърна, ако бях останала в Двора на Пролетта, ако десетилетия, векове наред живеех съкрушена… докато не се научех да насочвам острите парчета болка навън, да извличам удоволствие от чуждото страдание.
Люсиен кимна на войниците си. Брон и Харт, изцъклени и разтреперани от ужас, изчезнаха заедно с двамата си другари.
Люсиен се задържа под дъжда за момент, колкото да обяви кротко на Рисанд:
— Мъртъв си. Ти и целият ти проклет двор.
После се изпари. Загледах мястото, където бе стоял преди миг, и зачаках, без да свалям свирепото изражение от лицето си, докато топъл, силен пръст не погали ръба на дясното ми крило.
Беше все едно… все едно някой шепнеше нежно в ухото ми.
Потреперих и извих гръб със сластен стон.
В следващия момент Рис се озова пред мен и се взря в лицето ми, в крилете, надничащи зад гърба ми.
— Но как?
— Хамелеонство — отвърнах едва, гледайки как дъждът се стича по бронзовото му лице.
И толкова беше достатъчно ноктите, че крилете и бушуващият във вените ми мрак да изчезнат полека, докато не останах в собствената си кожа, олекнала и премръзнала.
Хамелеонство… подбудено от миналото ми, от спомена за мъжа, когото опитвах да забравя. Хамелеонство — нежелан дар от Тамлин… поне досега.
Очите на Рис омекнаха.
— Доста убедително изпълнение.
— Дадох му каквото искаше да види — пророних аз. — Трябва да си намерим друго място.
Той кимна. Туниката и елегантният панталон изчезнаха, заменени от познатите ми бойни одежди, криле и меч. Моят воин…
Но не беше мой.
— Добре ли си? — попита той, вдигайки ме на ръце, за да ме отведе по-надалеч.