Сгуших се доволно в топлината на тялото му.
— Фактът, че стана толкова лесно, че не изпитах почти нищо, ме изплаши повече от самата среща.
Може би именно там се криеше бедата. Затова не бях посмяла да предприема решаващата крачка във вечерта на Звездопада. Изпитвах угризения, задето не се чувствах виновна. Задето го желаех.
С няколко могъщи размаха на крилете си Рисанд ни понесе ниско над гората, докато дъждът пореше лицата ни.
— Знаех, че положението е сериозно — заговори той със сдържан гняв и свирепият вятър почти погълна думите му, — но очаквах поне Люсиен да те защити.
— Аз също — отвърнах с изненадващо тъничък гласец.
Той ме притисна нежно към себе си и аз примигнах срещу лицето му през поривистия дъжд. Този път очите му гледаха мен, не пейзажа под нас.
— Крилата ти отиват — прошепна и ме целуна по челото.
Дори дъждът спря да хапе кожата ми.
48.
Близката „странноприемница“ се оказа просто шумна кръчма с няколко стаи за гости, за които обикновено се плащаше на час. Но точно в този момент нямаше свободни. Освен едно тясно, тясно помещенийце, част от таванския етаж.
Рис държеше никой да не научава кой се е подслонил сред Върховните и нисши елфи, илирианците и останалите посетители на странноприемницата. И наистина дори аз едва го разпознах, когато — без магия, а само с леко изменение в позата на тялото — притъпи неземната мощ, която винаги излъчваше, до такава степен, че заприлича на най-обикновен, макар и извънредно привлекателен илириански воин, ядосан, задето му се налагаше да вземе последната свободна стая, разположена толкова високо в къщата, че само тясно стълбище водеше към нея: без коридор, без съседни обитатели. Ако исках да използвам банята, трябваше да сляза на долния етаж, а като се запознах с миризмите и звуците, носещи се откъм шестте стаи на него, реших категорично да я навестя набързо на път към таванското ни помещение и да не стъпвам вътре чак до сутринта.
Денят на игри с вода, огън, лед и тъмнина в ледения дъжд така ме беше смачкал, че никой не благоволи да ме погледне — дори най-пияните и самотни гости на заведението. Градчето се състоеше само от това място, от шивашки дюкян, бакалия и бардак, сякаш съществуваше единствено заради ловците, воините и пътниците, тръгнали през гората към илирианските земи или в обратна посока. Както и за всички онези, които искаха да водят спокоен, уединен живот. Беше толкова малко и отцепено от света, че Амаранта и подчинените и дори не си бяха направили труда да го опустошат.
Откровено казано, изобщо не ме интересуваше къде бяхме, стига да се намирах на сухо и топло. Рис отвори вратата на таванската ни стаичка и ме пусна да вляза.
Е, оказваше се поне едно от двете.
Таванът му беше така наклонен, че за да стигна до другата страна на леглото, трябваше да пропълзя по дюшека. Имаше толкова малко място, че беше почти невъзможно да заобиколя до миниатюрния гардероб, скътан до отсрещната стена, чиито вратички можех да отворя дори седнала на леглото.
Леглото.
— Поисках стая с две — обясни Рис, вдигайки ръце.
Дъхът му излизаше на облачета. Нямаше дори камина. Нито пък достатъчно пространство, че да го накарам да спи на пода. Не вярвах, че съм овладяла до такава степен огнената си дарба, че да стопля стаята. Най-вероятно щях да подпаля целия вертеп.
— Щом не смееш да използваш магия, ще трябва да се топлим един друг — отбелязах аз и на момента съжалих. — С телесна топлина. — Побързах да поясня. И за да изтрия дяволитата му физиономия, добавих: — Със сестрите ми спяхме в едно легло, свикнала съм.
— Ще пробвам да държа ръцете си настрана.
Устата ми пресъхна леко.
— Гладна съм.
Усмивката му веднага посърна.
— Ще сляза до долу за храна, докато ти се преоблечеш. — Вдигнах вежди и той добави: — Колкото и умело да се сливам с тълпата, доста хора познават лицето ми. Предпочитам да не се задържам долу твърде много време.
Той извади една пелерина от багажа си и я наметна, нагласяйки процепите и около крилете си — за да ги скрие, трябваше да използва магия, а не му се рискуваше. По-рано днес се беше принудил да употреби малко от силата си — достатъчно малко според него, че враговете му да не забележат, но при всички случаи скоро нямаше да се върнем в тази част на гората.
Рис вдигна качулката си и аз се полюбувах за миг на тъмнината и опасността, които излъчваше, на крилете му.
„Смъртта долита с чудовищни криле.“ Така щях да нарека картината.
— Обичам да ме гледаш така — промълви той.