Дрезгавината в гласа му нагорещи тялото ми.
— Как?
— Сякаш не се плашиш от мощта ми. Сякаш ме виждаш истински.
А за мъж като него, отраснал с идеята, че е най-могъщият Велик господар в историята на Притиан, способен да разкъсва съзнания, ако не внимаваше, както и че е сам — сам със силата си, с бремето си, но и съзнаващ, че точно този страх е най-несломимото му оръжие срещу заплахите за народа му… това значеше много. Бях уцелила право в десетката по време на спора ни след мисията в Двора на Кошмарите.
— Първоначално се боях от теб.
Белите му зъби просветнаха в сенките под качулката му.
— Напротив. Притеснявах те, но никога не съм те плашил. Усещал съм откровения страх на достатъчно хора, че да знам разликата. Може би затова ми стана такава слабост.
Кога? Но преди да попитам, той тръгна надолу по стълбището, затваряйки вратата след себе си.
Едва изхлузих полузамръзналите си дрехи, полепнали по подпухналата ми от дъжда кожа, като междувременно успях да се блъсна в ниската част на тавана, в стените и в едната месингова колона на кревата. Стаята беше толкова студена, че се преобличах на етапи: смених подгизналата си риза със суха, кожените панталони — с топъл клин, а мокрите си чорапи — с дебели, ръчно плетени, които стигаха чак до коленете ми. Като нахлузих и възголемия пуловер, ухаещ леко на Рис, седнах на леглото с кръстосани крака и зачаках.
Леглото не беше малко, но определено не беше и достатъчно голямо, за да се преструвам, че няма да спя до него. Особено с крилете.
Дъждът барабанеше по покрива на няколко сантиметра от главата ми, озвучавайки с монотонния си ритъм мислите, пулсиращи в ума ми.
Само Котелът знаеше какво докладваше Люсиен на Тамлин точно в този момент, ако не го беше сторил още преди часове.
Бях му изпратила писмо, а той изобщо не го отчете. Точно както не отчиташе или отхвърляше почти всичките ми молби. Вечно се лъжеше, че знае какво е най-добро за благополучието и безопасността ми. А Люсиен бе готов да ме отведе против волята ми.
Мъжете от елфическата раса по принцип бяха териториални, доминантни, арогантни същества, но онези от Двора на Пролетта… имаше нещо гнило в тях. Защото знаех — чак с мозъка на костите си, че колкото и да ме напрягаше Касиан, кажех ли „не“, веднага щеше да отстъпи. И че ако… ако слабеех, а Рис не правеше нищо по въпроса, Касиан или Азриел щяха да предприемат мерки. Щяха да ме отведат някъде — на правилното място — и да се погрижат за Рис по-късно.
Но Рис… той в никакъв случай не би пропуснал да види какво се случва с мен; не би постъпил толкова заблудено и себично. Беше разбрал що за жена е Ианта още в първия момент. А и знаеше какво е да живееш в плен, да си напълно безпомощен и всеки ден да се бориш с ужасите на всяко от двете.
Бях обикнала Великия господар, показал ми удобствата и чудесата на Притиан; предоставил ми времето, сигурността и пълния стомах, необходими ми, за да рисувам. Вероятно една малка част от мен щеше да го обича вечно, но… Амаранта бе прекършила и двама ни. Или поне мен, но до такава степен, че неговото аз и моето ново аз вече не си пасваха.
И можех да се примиря с това. Да го преживея. Сигурно в началото щеше да е трудно, но с времето щях да го постигна.
Стъпките на Рис бяха почти безшумни. Издаде ги единствено скърцането на стълбите. Станах да отворя вратата още преди да е почукал и го намерих на прага с поднос в ръце. Отгоре му имаше четири покрити съда, две чаши и бутилка вино, а…
— Кажи ми, че подушвам яхния — рекох нетърпеливо, отстъпвайки встрани, за да влезе, и затворих вратата, докато той носеше таблата с храна към леглото. Да, в стаята нямаше място дори за маса.
— Заешка, ако може да се вярва на готвача.
— Може да ми го спестиш — отвърнах и той се ухили насреща ми. Широката му усмивка подръпна нещо дълбоко в мен и аз извърнах поглед, сядайки внимателно до подноса, за да не изсипя храната. Вдигнах капака на двете купи: заешката яхния. — Какво има в чиниите?
— Пай с месо. Не посмях да се поинтересувам какво. — Стрелнах му кръвнишки поглед, но той вече заобикаляше леглото на път към гардероба с раницата си в ръка. — Започвай без мен. Аз първо ще се преоблека.
Наистина целият беше мокър — сигурно умираше от студ.
— Трябваше да се преоблечеш още преди да слезеш в кръчмата.
Взех лъжицата и разбърках яхнията, въздъхвайки блажено, когато парата целуна премръзналото ми лице.
Скърцането на подгизнала кожа изпълни малката стаичка. Насилих се да не мисля за голите му, загорели от слънцето гърди, за татуировките по тях. За твърдите му мускули.