— Все пак ти се упражнява цял ден. Полага ти се топла вечеря.
Опитах яхнията. Беше безвкусна, но ставаше за ядене — и най-вече беше гореща. Започнах да се храня мълчаливо и докато слушах шумоленето на сухите му дрехи, се мъчех да мисля за ледени вани, загнояли рани, гъбички по пръстите — изобщо за всичко друго, но не и за голото му тяло, толкова близо до мен… и леглото, на което седях. Налях си чаша вино, после напълних и неговата.
Накрая Рис се промуши между леглото и щръкналия ъгъл на стената, свил криле зад гърба си. Носеше свободни тънки панталони и тясна риза от мек памук.
— Как успяваш да се облечеш с тези криле? — попитах го, като подхвана яхнията си.
— Гърбът на ризата е с цепки, които се закопчават със скрити копчета. Но при нормални обстоятелства просто я обличам с магия.
— Май постоянно прибягваш до нея.
Той сви рамене.
— Така се разтоварвам от напрежението. Магията трябва да се освобождава периодично, да се изцежда, иначе се натрупва и ме подлудява. Затова и наричаме илирианските камъни Сифони. Помагат ни да източваме нужното количество от силата ни.
— Буквално ли те подлудява?
Оставих празната купа от яхнията и вдигнах капака на чинията с месния пай.
— Съвсем буквално. Или поне така разправят. Но наистина усещам напора й, ако не я освобождавам твърде дълго.
— Това е ужасно.
Той пак сви рамене.
— Всичко си има своята цена, Фейра. Ако цената на това да защитя народа си е ежедневно да се боря със силата, която ми дава тази възможност, съм готов да я платя. Амрен ме е научила как да я контролирам. Страшно съм и задължен. Тя ми показа и как да издигам купола, който брани града ни, докато аз съм тук.
Всички край него имаха едно или друго полезно умение. С изключение на мен — аз бях просто странна кръстоска и носех повече беди, отколкото ползи.
— Напротив — увери ме той.
— Спри да четеш мислите ми.
— Понякога направо крещиш по връзката ни; няма как да не чуя. Пък и обикновено всичко е изписано по лицето ти. Трябва само да знаеш как да го прочетеш. Което прави днешното ти изпълнение още по-впечатляващо.
Той остави купата от яхнията си, а аз — празната чиния от пая и се наместих върху възглавниците с чашата вино между премръзналите си длани. Отпих глътка, докато го гледах как се храни.
— Да не се уплаши, че ще тръгна с него?
Вилицата спря пред устата му и той я свали.
— Чух целия ви разговор. Знаех, че можеш да се справиш сама, но… — Той сдъвка хапка от пая си, преди да продължи. — Но в крайна сметка реших, че ако тръгнеш с него, ще го преглътна някак. Изборът беше твой.
Пийнах още вино.
— А ако ме беше хванал?
В очите му светеше безкомпромисна решимост.
— В такъв случай щях да разкъсам света, за да те върна.
По гръбнака ми се спусна тръпка и не можах да извърна очи от него.
— А аз щях да го подпаля, ако беше опитал да те нарани — пророних.
Не го бях признала дори пред себе си.
Очите му проблеснаха.
— Знам.
Той довърши вечерята си, свали празния поднос в ъгъла на пода и седна срещу мен на леглото, допълвайки чашите ни. Беше толкова висок, че трябваше да стои приведен, за да не блъска главата си в тавана.
— Мисъл за мисъл — предложих аз. — Без обучение, ако обичаш.
Рис се засмя, пресуши чашата си и я постави на подноса.
Погледа ме как отпивам дълга глътка от моята и облизвам долната си устна, преди да каже:
— Мисля си, че като те гледам, се чувствам така, сякаш умирам. Сякаш не ми достига въздух. Желая те толкова силно, че когато съм с теб, не мога да се съсредоточа в нищо друго, а тази стая е прекалено малка, за ти покажа точно колко. Особено с крилете ми.
Сърцето ми прескочи. Не знаех какво да правя с ръцете си, с краката си, с лицето си. Изгълтах остатъка от виното и оставих чашата до леглото, свиквайки смелостта си.
— Аз си мисля, че не мога да спра да мисля за теб. И то от доста време. Дори преди да напусна Двора на Пролетта. Сигурно това ме прави предателска, лъжлива отрепка, но…
— Не е вярно — заяви той със сериозно изражение.
Но беше. В седмиците между срещите ни нямах търпение да видя Рисанд. И не страдах, когато Тамлин спря да посещава спалнята ми. Той се беше отказал от мен, но и аз от него. Затова бях лъжлива отрепка.
— Май трябва да поспим — пророних.
Трополенето на дъжда изпълва стаята дълго време, преди Рисанд да отвърне:
— Добре.
Пропълзях до вътрешната страна на леглото, закътана точно под най-ниската част на тавана, и се пъхнах под завивката. Хладните, твърди чаршафи ме обгърнаха като ледени ръце. Но не от това изтръпнах, защото след миг дюшекът се огъна, юрганът се раздвижи и двете свещи до леглото угаснаха.