И онова така познато изражение: „Предизвиквам те“.
Той изсумтя.
— Колко ми липсваше тази физиономия. — Доближи се до мен с котешка грация и виолетовите му очи омекнаха някак, макар и все така смъртоносни. — Няма нужда да ми благодариш.
— За какво?
Рис спря на около половин метър от мен и пъхна ръце в джобовете си. Тук като че ли нощта не струеше от него — и независимо от съвършените си черти, изглеждаше почти нормален.
— За това, че ти се притекох на помощ.
— Не съм искала помощта ти — отвърнах сковано.
Погледът му се спусна към лявата ми ръка.
Грабна я без всякакво предупреждение и изхлузи копринената ми ръкавица с тихо ръмжене. Пръстите му сякаш ме жигосаха и аз отстъпих назад, но той не ме пусна, докато не свали и двете ми ръкавици.
— Чух те да се молиш някой, който и да било, да ти помогне, да те измъкне. Чух те да казваш „не“.
— Не съм казвала нищо.
Той обърна голата ми ръка и я стисна по-силно, докато оглеждаше окото, което беше татуирал върху дланта ми. Потупа с пръст по зеницата. Веднъж. Два пъти.
— Чух те съвсем ясно.
Изтръгнах ръката си от хватката му.
— Върни ме. Веднага. Не съм искала да ме отвличаш.
Той сви рамене.
— Мисля, че моментът е подходящ да ми погостуваш. Може би Тамлин не е усетил, че ще му откажеш пред целия му двор… може би не е редно да обвиняваш само мен.
— Кучи син. Вече разбрах, че си доловил… колебанието ми.
— Никога не пропускаш да ми благодариш.
С усилие си поех дълбока глътка въздух.
— Какво искаш от мен?
— Какво искам? Ами… първо, бих искал да ми благодариш. А после да съблечеш тази отвратителна рокля. Изглеждаш като… — Устните му се стегнаха пренебрежително. — Изглеждаш точно като невинната девойка, в която искат да те превърнат Тамлин и предвзетата му жрица.
— Не знаеш нищо за мен. Нито за нас.
Рис ми се усмихна многозначително.
— А Тамлин знае ли? Питал ли те е някога защо повръщаш всяка нощ, защо не можеш да влизаш в някои помещения, защо не понасяш определени цветове?
Замръзнах. Имах чувството, че ме е съблякъл гола.
— Напусни главата ми, по дяволите.
Тамлин си имаше свои собствени кошмари.
— И аз бих те помолил за същото. — Той отстъпи няколко крачки. — Да не мислиш, че ми е приятно всяка нощ да ме будиш с повръщането си? Изпращаш ми всичко по връзката ни, а не ми харесва да гледам подобни изпълнения, докато се мъча да заспя.
— Копеле.
Той пак се засмя. Но нямах намерение да го питам какво знае за връзката помежду ни, нито пък да го радвам с любопитството си.
— А що се отнася до другите ми искания към теб… — Той махна към къщата зад нас. — Ще ти разкажа утре на закуска. Сега просто отиди да се приведеш в нормален вид. И си почини. — Отново обходи с гневен поглед роклята ми, косата ми. — Слез по стълбището вдясно. Стаята ти е на първия етаж.
— И не е килия?
Колко глупаво от моя страна да му разкрия страховете си!
Рис обаче се обърна към мен и повдигна вежди.
— Ти не си затворничка тук, Фейра. С теб сключихме сделка и е време да изпълниш своята част. Гостенка си ми и ще можеш да се възползваш от всички удобства на дома ми. Никой от поданиците ми няма да те докосне с пръст, да те нарани и дори да те изгледа лошо.
— И къде са тези поданици? — попитах с изсъхнал, натежал в устата език.
— Някои живеят тук, в планината под нас. — Той килна глава настрани. — Забранено им е да стъпват в резиденцията ми. Отлично знаят, че наказанието е смърт. — Очите му срещнаха моите, пронизителни и бистри, сякаш усещаше паниката, сянката на страх в съзнанието ми. — Амаранта не може да се похвали с творческа мисъл. — Добави той със сдържана ярост. — Дворът ми под тази планина от дълго време всява ужас, а тя реши да изгради втори като него, нахлувайки в границите на свещената притианска планина. Да, под планината наистина съществува двор, където Тамлин очаква да те въведа. Всъщност аз се намесвам в управлението му от време на време, но в общи линии народът ми се управлява сам.
— Кога… кога ще ме отведеш там?
Ако трябваше да сляза под земята, да видя онези ужаси отново… щях да го умолявам да не ме води там. Колкото и жалко да изглеждах. Вече не ме интересуваше какви граници трябва да пресека, за да оцелея.
— Няма да те водя долу. — Той раздвижи раменете си. — Това тук е домът ми, а подземният двор е… занимание, както го наричате вие, простосмъртните. Предпочитам двете да не се застъпват често.