Яростният вик на Рис разтърси гората и планините отвъд нея. Подплашени, птиците се вдигнаха на ята в небето.
Блъснах се в гъстата корона на едно дърво и тялото ми изкрещя от болка, пропадайки през клони и борови иглички. Надолу и още по-надолу…
Съсредоточи се съсредоточи се съсредоточи се
Запратих под себе си вълна от онзи втвърден въздух, който преди време ме беше защитил от гневния изблик на Тамлин. Хвърлих я към земята като спасителна мрежа.
И се сблъсках с невидима стена, така корава, че се уплаших да не е счупила дясната ми ръка.
Но поне спрях да пропадам през клоните.
Земята на десетина метра под мен почти не се виждаше от сгъстяващия се сумрак.
Не очаквах предпазната стена да издържи тежестта ми дълго.
Затова пропълзях по нея, без да поглеждам надолу, и като доближих ръба й, скочих на един дебел боров клон. От него достигнах ствола на дървото, вкопчих се задъхано в него и опитах да подредя мислите си около болката, около ужасяващия спомен от дългото падане.
Заслушах се — за Рис, за крилете му, за следващия му боен вик. Нищо.
Нямаше нито следа от стрелците, към които се беше устремил. От които ме беше изхвърлил на безопасно разстояние. Забих разтреперани пръсти в кората на бора и продължих да се ослушвам.
Ясенови стрели. Отровни ясенови стрели.
Гората се смрачаваше край мен и дърветата сякаш се превръщаха в скелети. Дори птиците се умълчаха.
Погледнах дланта си — татуираното око върху нея — и изпратих сляпа мисъл през нея, през връзката ни. Къде си? Кажи ми и ще дойда. Ще те намеря.
В края на връзката нямаше стена от оникс. Само необятна сянка.
Нещо грамадно се размърда в гората.
Рисанд. Нямаше отговор.
Последната светлина се изцеждаше от небето.
Рисанд, моля те.
Нито звук. Връзката ни тънеше в тишина. Досега винаги я бях усещала как ме защитава, съблазнява ме, присмива ми се от другата страна на щита ми. Но сега… просто беше изчезнала.
Гърлен вой се разнесе от далечината като канари, търкащи се една в друга.
Всяко косъмче по тялото ми настръхна. Никога не оставахме в гората след залез.
Поех си няколко успокоителни глътки въздух и сложих една от последните ми стрели в лъка си.
Покрай дървото премина нещо гъвкаво и черно и сухата шума захрущя под грамадни лапи, завършващи с остри като игли нокти.
Разнесоха се писъци. Оглушителни, панически, предсмъртни писъци. Не от Рис — от нещо друго.
Отново затреперих и върхът на стрелата ми проблесна, следвайки неудържимите спазми на тялото ми.
Къде си къде си къде си къде си
Помогни ми да те намеря помогни ми да те намеря
Преметнах лъка си през рамо. Отблясъците от стрелата можеха да ме издадат.
Тъмнината беше мой съюзник; тя ме укриваше.
Първия път се бях ответрила от гняв — втория също.
Рис беше ранен. Бяха го обстрелвали като дивеч. А сега… Сега…
Не жарък гняв се разля във вените ми.
А нещо древно, ледено и толкова стръвно, че изостри концентрацията ми като бръснач.
Ако исках да го намеря, да стигна до мястото, където се бяхме разделили… трябваше да се превърна в част от онази тъмнина.
Нещо се вряза в храсталака под мен с озлобено ръмжене, но аз вече тичах по клона. Наближавайки края му, се превърнах в пушек и звездна светлина и се озовах на съседното дърво. Съществото отдолу изрева бясно, но не му обърнах внимание.
Аз бях нощта; бях вятърът.
Ответрях се от дърво на дърво толкова бързо, че звярът под мен не успяваше да проследи движенията ми. А щом можех да призовавам хищнически нокти и илириански криле… можех да преобразя и очите си.
Бях ловувала по здрач и знаех как функционираха тези на животните, как светеха в тъмното.
Съсредоточих се и докато се ответрях между дърветата, тичайки по широките клони, усетих как собствените ми очи се разширяват, променят се и…
Кацнах на поредния клон и нощната гора грейна пред мен. Но не погледнах към тварите, дебнещи ме от земята.
Не, насочих цялото си внимание към придвижването сред дървесните корони, докато не наближих мястото, където ни бяха нападнали, като непрекъснато подръпвах нишката помежду ни, търсейки диамантената стена.
В един от клоните високо над мен стърчеше стрела. Ответрих се върху него.
Щом издърпах ясеновата и пръчка от дървото и усетих как безсмъртното ми тяло се гърчи от близостта й, изръмжах гневно.
Пъхнах стрелата в колчана си и продължих напред, обикаляйки местността, докато не забелязах още една — чак при горския килим от борови иглички.