Ответрих се в посоката, от която вероятно беше изстреляна, намирайки нови и нови стрели. Събирах ги всичките, а след себе си оставях блещукаща следа от скреж.
Накрая попаднах на място, където боровите клони бяха прегънати и изпотрошени. Най-сетне долових мириса на Рис и зърнах пръски от кръвта му по заскрежените корони на дърветата, по земята.
Наоколо бяха разпръснати ясенови стрели.
Сякаш враговете ни бяха причаквали в засада и му бяха устроили атака със стотици стрели, твърде внезапна, за да я усети и избегне. Особено при положение, че вниманието му беше насочено към мен. Цял ден.
Обиколих района с ответряне на кратки интервали, като гледах да не се задържам на земята твърде дълго, за да не ме надушат горските зверове.
Следите ми подсказваха, че беше паднал тежко. И нападателите го бяха завлачили нанякъде. Бързо.
Опитали бяха да прикрият кървавата диря, но дори без връзката помежду ни можех да проследя мириса му докрай света. И щях да го сторя.
Бяха замаскирали добре следите си, но си имаха работа с опитен следотърсач.
Тръгнах по тях с ясеновата стрела в лъка си.
Преследвах поне двайсетина души, макар че в обстрела бяха участвали повече. Останалите се бяха ответрили и сега само част от отряда им влачеше Рис към планината — към водача си.
Движеха се бързо и навлизаха надълбоко в гората, към спящите исполини на илирианските планини. Кръвта му оцветяваше целия път.
Жив, подсказваше ми тя. Рис беше жив, макар че, ако раните му не спираха да кървят… Ясеновите стрели си бяха свършили работата.
Аз самата бях свалила войник от редиците на Тамлин с една-единствена ясенова стрела. Постарах се да не се замислям какво можеше да причини цял залп от тях. Агонизиращият му вой отекна в ушите ми.
А в безмилостния си, непоклатим гняв реших, че ако Рис беше загинал, ако беше тежко ранен… Нямаше да ме е грижа кои са и защо са го нападнали.
До един бяха мъртъвци.
Няколко чифта следи се отклоняваха от групата — навярно разузнавачи, изпратени да намерят подходящо място за лагеруване през нощта. Забавих хода на ответрянето си, насочвайки се по-внимателно след дирите им. По-натам се разделяха на две групи, явно за заблуда на противника. Мирисът на Рис оставаше и с двете.
Значи, бяха взели дрехите му. Защото знаеха, че ще ги проследя, бяха ме видели с него. Знаеха, че ще му се притека на помощ. Капан — най-вероятно ми залагаха капан.
Спрях в горните клони на едно дърво с изглед към мястото, където групата се беше разцепила, и огледах терена. Едната се беше запътила към вътрешността на планината. Другата щеше да мине през полите й.
Планината беше илирианска територия — там можеше да ги засекат патрулиращи стражи. Изглежда, предполагаха, че не бих очаквала подобно безразсъдство от тях, че ще сметна за по-логично да са минали през неохраняваната, необхождана от патрули гора.
Подуших въздуха в двете посоки и претеглих възможностите си.
Похитителите не бяха взели под внимание тънкия, втори мирис, който се преплиташе с неговия.
Не си позволих да се замислям за това, а директно се ответрих по планинската пътека, изпреварвайки вятъра. Нямах време да се замислям, че моят мирис още полепваше по Рис след миналата нощ. Беше се преоблякъл на сутринта, но следите по тялото му… Докато не се изкъпеше, щях да остана по кожата му.
Затова се ответрих към него, към себе си. А когато мярнах тясна пещера в основата на планината и бледото сияние, което се излъчваше от входа й, спрях.
Чу се изплющяване на бич.
И всяка дума, всяка мисъл, всяко чувство изхвърчаха от мен. Още един удар… и още един.
Преметнах лъка си през рамо и извадих втора ясенова стрела. Завързах двете стрели набързо и получих оръжие с два остри върха, а после си направих и второ — по едно за всяка ръка. И когато бичът изплющя отново… се ответрих към пещерата.
Входът й беше тесен и водеше към широк, криволичещ тунел. Враговете ни бяха скътали лагера си зад един от завоите му.
Пазачите най-отпред — двама Върховни елфи с броня без отличителни знаци — не усетиха като се промъкнах покрай тях.
Още няколко пазачи патрулираха при входа на пещерата, наблюдавайки онези пред себе си. Но аз влязох, без изобщо да ме забележат. Свърнах зад ъгъла, докато времето се огъваше покрай мен, и очите ми, пригодени към нощното виждане, пламнаха от светлината там. Върнах си обичайното зрение и само с едно мигване се ответрих отвъд следващите двама стражи.